ДЕЙСТВИЕ

Действие I

Излизам от вкъщи с най-широката усмивка, която мога да предложа на света, при все че устата ми е сравнително малка. Първото същество, което срещам тази сутрин, е едно бездомно коте, което живее в района на моя вход. Този път ми разрешава да го погаля и даже се отърква в крака ми. Става ми някак още по-радостно, защото много отдавна се опитвам да спечеля доверието му, но все безуспешно (даже подкупите от резенчета салам не проработиха отначало).

Но сега по същество. Към срещата ми с образ 1.

Не знам дали сте забелязали колко трудно се намират свестни фризьори. Особено, когато търсиш добър специалист, който работи на разумна цена, не е затрупан с клиенти и е възможно да си запазиш час от днес за утре. А да! И освен това студиото му е близо до дома ти. Аз още не съм открила такъв и така се озовах в салон Х, където образ 1 се е настанила пред маникюристката и разказва историята на своя живот. Набиваща се на очи личност. Смее се силно и често. Смее се дори след като кихне - изглежда на самото звучно кихане. Замълчава, докато аз обясня на фризьорката точно какво искам, но през цялото време шумно дъвчи дъвка. После подхвърля, явно на мен, въпреки че беше трудно да схвана веднага:

 - Що ни съ напрайш черна, много ши ти ходи? -  и ме поглежда с най-безизразния тежко гримиран поглед, който може да си представите в девет и половина сутринта.

Смотавам някакъв отговор в духа на: "решила съм да не се боядисвам, докато не ми излязат видимо бели коси", но нейното мляскане ме разсейва и гласа ми излиза съвсем плах.

 - Е що ти кой набур си? - пита тя недоумяващо и след като отговарям на не съвсем тактичния и въпрос, образ 1 се разсмива с глас и добавя - Майкооо, аз бях трети клас, кату си напрайх руси кичури и оттогава съм била и руса, и черна, и червена...

Усмихвам се и замълчавам. Въобще не знам какво се очаква да отговоря в тази ситуация. Образ 1 разбра, че при мен удари на камък, затова продължава да разказва историите от личния си живот на фризьорката и маникюристката, с които явно се познава. Говори за бившия си приятел, за настоящия си официален приятел, също за (доколкото успях да следя storyline-а) няколко потенциални любовника и един настоящ. Фризьорката вметваше разсеяни въпроси като: "Оу и ти кво?", "А той кво каза?", "И накрая ко стана?", видимо отегчена от разговора.

След като явно се поизчерпа, образ 1 започна без никакво смущение да ме наблюдава. Виждах я в огледалото и се усмихнах, когато погледите ни се засякоха, но тя се направи на разсеяна и погледна настрани. Миг по-късно отново се обърна към мен и започна да ме оглежда. Очите и се стрелката ту към обувките ми, ту към косата, а аз тайно се молех да не ме заговори отново. И естествено тя го направи.

 - Ти ут кварталъ ли си, ни съм тъ виждъла?

 - Да, това ми е постоянния адрес, но не бях тук четири години. - отговарям чинно. Добре, този въпрос беше лесен.

 - Е що, къде си ходила?

 - Ами учих в София и живях там. А ти откога живееш тук?

Но мацката пренебрегва въпроса ми и задава поредния си към мен.

 - И кво учи в тъз София? Сички ногу учат, кво учити толкуз? Имам една аверка, сега я приеха в УНСС-то, ама като я слушам то било голям купон, то такова учене и аз мога да го уча. - следва смях.

Не ми е смешно. Темата е сериозна, но не ми се занимава. Наистина ми е писнало да обяснявам на хората, че студентите в България не са само това, което показват по новините, че не всички сме безнравствени, че не сме сган и прочие. Усмихвам се и замълчавам. Отново.

 - Ти вубще що си съ върнала? Ни мужа ли толкоз някуй софиянец да свалиш?

 - Догодина заминавам, за да си изкарам магистратурата, споко. - отговарям сравнително неутрално. И сега следва репликата, която месеци наред няма да мога да изтрия от главата си. Предполагам нещо, което образ 1 просто подхвърли, без да влага много мисъл.

 - Уф стига и ти с туй учене, ма! То с учене ду никъде ни съ стигъ в таз държавъ. На България не и трябват учени хора!

"На България не и трябват учени хора." - констатация. Аз естествено мисля, точно наопаки. Още повече след това падение на образователната ни система, бих го нарекла още образователна криза. Но успях някак отново да премълча и да се усмихна.

След като прическата ми беше готова и се видях в огледалото, наум задрасках студио Х от списъка със салони, в които да се подстригвам. Благодарих на фризьорката, казах "Чао" на излизане и докато затварях вратата чух образ 1 да ми подвиква:

 - И дъ са боядисаш черна, ши станиш адска мадама, да знайш!

ОБРАЗИ

1. сещате ли се за онези момичета с неизменен вечерен грим, тупирана боядисана в неестествен цвят коса, празен поглед, ноктопластика и вечна хрипава кашлица? обръщат се към теб и те гледат като извънземно. ясно е, че не те разбират. и ти тях не разбираш. не разбираш защо обличат спортно яке, едновременно с обувки с висок ток, не знаеш защо чантичките им са задължително по-малки от портмонето ти и малко се съмняваш в личната им хигиена. какво се върти в главите на тези момичета?

2. ами за момчетата в яке от изкуствена кожа, спортни обувки плътно прилепнали по крака във флуоресциращ цвят, бръсната глава, тънки вежди, обезкосмени крака и гърди, и ръце, и всичко, с блещулки по апликацията на розовата тениска? имат някаква нездрава стаена агресия в погледа. и неразбиране. сменят колите по-често дори от мацките. избират ги евтини, използвани, добри на външен вид, без значение вътрешното състояние и пръскат много над стойността им за поддръжка. да, за момичетата им говоря.

3. а сещате ли се за онзи смрадлив книжен плъх, който твърде рано загуби надежда? със старомодните му не съвсем  чисти дрехи, със сенките под очите, тлъстинките в областта на талията, с увредено зрение и гръбначно изкривяване? не? нито пък аз. знам че съществува само интуитивно, никога не съм го виждала, никой не го е виждал, той няма приятели. предполагам, че има профил в социалната мрежа, но най-вероятно и там няма много приятели.

4. може би помните онази вечно недоволна съседка с красиви дрехи и увиснали бузи, прекалява с аксесоарите или ги избира твърде крещящи, а косата и е голяма и ярка? мрази хората и вярва, че всички са срещу нея, тревожи се много повече от необходимото и никога не са я виждали с усмивка. преди е била задръстенячката на класа и много е зубрила. малко се е надценявала, защото учителките винаги са я хвалили и тя е вярвала в прекрасното бъдеще. настоящето непрекъснато я разочарова, а разочарованието я прави нещастна, дребнава и плитка.

5. петият образ съм аз в най-слабите си моменти  - едновременно неуверена в себе си и критична към останалите, с ригиден характер и мек поглед, мълчалива и в същото време истерична, с малко, но подбрани приятели, с много съвсем хаотични мечти и сравнително голямо количество свободно време. поглеждаш ме и мислиш, че съм ти ясна, а то нищо общо, защото аз на себе си още не съм. но пък нищо, мисли си каквото искаш.

това е. само тези пет образа ще разгледам. да видим каква ще я свършат! съжалявам, че не откриваш себе си тук, но текстът по план трябва да продължи като повърхностна хумористична история, а сериозните герои не ме предразполагат в тази насока.

И така...

http://savoiaonline.files.wordpress.com/2012/12/annstreetstudiocinemagraph00.gif?w=615&h

и летящи прасета, разбира се!

***

напоследък написах няколко болезнени текста, които предпочитам да останат в "чернова", за да не вкарвам трагизъм в линията на малкия си усмихнат блог. намирам света за предимно мрачен, животът е тежък и лошите неща все са малко повече от хубавите. именно затова според мен човек трябва да се стреми към светлината. ако в деня си имам пет несполуки и едно единствено хубаво нещо, аз предпочитам да благодаря за доброто (колкото и малко да е то), да го споделя с околните и да се опитам мълчаливо да поправя лошото. не винаги успявам, защото по природа изглежда съм склонна към меланхолия, но наистина се старая. животът е кратък и вероятно ние не определяме сами съдбата си, но сами си избираме гледната точка. винаги съм казвала - трудно е да си щастлив, не защото никога не съм изпитвала онова пърхащо безгрижно щастие, а защото знам какво коства да го запазиш за дълго. щастието не идва отвън. истинското дълбоко щастие е вътрешна светлина, почти константен ентусиазъм и поглед за хубавото в живота. при едни е по-силно, при други е по-слабо, но всеки го има заложено в себе си. аз изначално съм от втория тип (може би заради средата в която съм пораснала, възпитанието или събитията в живота ми) и цял живот периодично се изправям пред вътрешните си демони. някога ми трябваше подкрепа, защото тъгата ме обвиваше като пашкул. сега гордо мога да кажа, че се справям съвсем самичка. наздраве затова!