когато остарея, искам само да имам любовта ти
и моята към теб - все още свежи,
да имам красива усмивка,
безкрайно много причини да я показвам
и нито една да я крия.

инфантилно позитивни хора

напълно слепи за трагедиите

инвалиди

вместо да се усмихнеш в отговор
изгърбваш се
кръстосваш лактите

грешиш ако си мислиш
че за реакцията подсъзнателна
са ти липсвали мотиви

напоследък ги погребваш още живи
курбани пред олтара
на голямата любов

говориш по-често на "Вие"
отколкото иначе
толкова често
толкова болезнено често
че по навик на "Вие"
започнал си да говориш със себе си

***

трудно е да познаеш, че и тя е била млада, когато я видиш така страшно прегърбена от товара на живота. мачкал я е през годините, по лицето ѝ си личи. това, което не си личи, е че е вдъхновявала младите творци преди десетилетия. изглеждала е сякаш трепкавия пашкул на времето никога няма да пресуши обаянието ѝ. писали са музика и лирика за нея, рисували са картини, сънували са я. в същността си тя е богиня. за разлика от повечето жени - будна богиня. затова чарът ѝ е изглеждал безсмъртен. естествено и сега набито око би могло да забележи бегла сянка от него в очите ѝ.

но ти, обикновено сиво момиче, я гледаш със съжаление. мислиш си "дано не стана толкова стара и сбръчкана". това си мислиш, попаднала в клопката на суетата на времето си. 

за разлика от теб, тя никога не си го е помисляла. тя винаги е живяла в единствения миг на сътворение - настоящето, и днес също живее в него. докато ти ѝ се мусиш, тя се преражда в усмивка в отговор на предложената помощ за товара, който очевидно е твърде тежък за треперещите ѝ ръце.

"благодаря, но аз цял живот сама си го нося. ще се справя и сега."

виждаш как избързвам напред с празни ръце. не виждаш, че ме е заразила със своята усмивка. за благородството ѝ някои винаги ще остават слепи.

отстрани ще изглежда сякаш е тежък животът ѝ, а той - прекрасен и чист, осъзнат живот. живот награда за дните си.

смъртта на розовото

не можеш вечно да бягаш от отговорност

не можеш да кръстосваш надеждите им

и да си играеш с тях на клечици

първото парченце домино

бутнато от ръката на незнайния бог

рано или късно ще те застигне

за да си вземе своето

печалното ти отражение

никога повече няма да посегне 

към дрехите в крещящи тонове

защото заглушават притихналия поглед

на фона на мътното бъдеще

страшно нелепи са

Той е във всички мои измерения.
Някога исках да се разтворя във него.
Сега той го постига за мен.

както виждам, една моя непозната фейсбук-приятелка се е изразила много добре:
"That's it! I live in my own fantasy world with unrealistic expectations and will probably be crazy alone forever."
така се чувствам твърде често и аз.