уважаеми пътешественици във времето, моля предайте на 12-годишната мен, че след още толкова години косата и най-накрая ще бъде достатъчно синя :)

Това,  което  ограничава  хората,  е  че  те нямат скапаното търпение или въображение да играят главната роля в своя собствен филм, камо ли да го режисират. 

здравей, Декември!

Имаме си коледно дръвче. Аз и приятелят ми. В абсолютен шок съм! Всеки път, когато му се зарадвам, страхът от обвързване ми стяга гърлото и затова крайната ми реакция е нещо от сорта: "Ах! Ох!".  

Самата елхичка трябваше да е еко, защото взехме живо стайно растение и го окичихме изключително със стъклени играчки, но после се изкушихме и сложихме разноцветни лампички... Да, знам - ние сме лоши, лоши хора, но това е нашата първа Коледа в общ дом, а тези светлинки наистина носят уют през зимата :)

"— Какъв е смисълът на Луната? — попита тя Омагьосания Принц.
Омагьосаният Принц се направи, че тя е задала глупав въпрос. Може би наистина беше глупав. Същият въпрос, зададен на Ремингтън SL-3, предиз­виква следния отговор:
Албер Камю е писал, че единственият сериозен въпрос е дали да се самоубиеш или не.
Том Робинз е писал, че единственият сериозен въпрос е дали времето има начало и край.
Камю явно е станал от леглото със задника напред, а Робинз вероятно е забравил да навие будилника.
Съществува само един сериозен въпрос. И той е:

Кой знае как да задържим любовта?

Отговорете ми и аз ще ви кажа дали да се самоубивате или не.
Отговорете ми и аз ще ви помогна по въпроса за началото и края на времето.
Отговорете ми и аз ще ви разкрия смисъла на Луната." Том Робинз

кой ме пусна на repeat?

все едно е дори когато не е същото
лудост ли е да очакваш различни резултати
повтаряйки старите действия
repeat на "нашата" песен
и refresh на facebook профила
каква отнесена
отнесена романтика

Banksy

"И видя всички лица, надничащите лица. И смълчаните къщи с техните смълчани обитатели. И докато пееше, се запита защо е последният пеещ на света. Защо никой не танцува, не отваря уста, не намига, не стъпва наперено, не ликува? Защо светът е така смълчан, със смълчани къщи и мълчаливи лица? Защо хората гледат, а не танцуват? Защо всички са зрители, а той — единственият изпълнител? Защо са забравили онова, което той винаги е помнил?" Рей Бредбъри

всички те учат, че живота трябва да се живее на свещи. ти си онзи, на когото трябва да разчиташ, за да има светлина в него. ти трябва да се потрудиш. ти трябва да запалиш проклетото пламъче и ти трябва да го поддържаш живо. ти. и пак ти.
а аз си мисля, че без независимо  външно струпване на случайности, които периодично те огряват, животът не струва. и няма по-сигурна индикация, че си попаднал в пещера, от безкрайната липса на слънце. затова излез от пещерата, човече! излез! излез! излизай!
но по пътя навън... е, по пътя непременно си носи свещ :)

със захар
попивам нещастието си
напоследък преяждам
със захар

***

спокойствието ще ни настигне
изневиделица по пътя ни
(но онова спокойствие
което ни прави дребнави
и ни кара да се оплакваме от силната музика)
отначало ще припознаем в него някакъв абстрактен духовен мир
и ще го прегърнем завинаги
ще се превърнем в призраци

укротяваме се
успокояваме се
унасяме се
заспиваме

...

защото някои светове може да са въображаеми
някои представи може да са фалшиви
някои герои може да са измислени
и техни единствени продукти да са хаос, разруха и кататония
но от какво друго имаш нужда в този живот?
ако след час идваше краят му
след като се обясниш в любов най-сетне на някого
нямаше ли да се напиеш като скитник в канавка?
или напротив, щеше да продължиш невъзмутимо своята работа?
защото не вярвам в това, че сме просто разумни бозайници,
че сме социални животни,
продукт на обществото,
човешки ресурс и прочие.
душата ми има нужда от слънце, алкохол и споделяне,
а обърканият ми ум отрича вашата представа за "правилно",
само защото тя не му харесва.
дотам го докарахме с болни амбиции -
имаме чудесен самолет на слънчеви батерии,
приръст на световното население
и зачестяване при опитите за самоубийство.
последните сами са си виновни, разбира се.
в крайна сметка всичко опира до тава как приемаш проблемите -
дали се бориш с тях, оставяш ги да те смажат
или ги подминаваш с усмивка.

най-добрите стандарти са ниските
прескочи летвата сякаш е детско въже
за игра
отпускащо слънце
усмивка пече
със старите си дрехи се чувствам OK
единственото хапче против хронична депресия
е ударна доза витамин D
ако не умееш сам да надникваш във себе си
погледни право към мен
погледни ме добре

"С един мъж не е важно как разговаряте, а как мълчите."
~ Мона Чобан 

живот в отрицание

аз слизам от влакчето на ужасите.
возих се най-отпред, най-отзад и по средата
и знам какво е след дълго пътуване
да са ти кашкавалено меки краката,
знам как земята ти се струва пухкава,
как танцува небето и фона пред него.
не те обвинявам, че не слизаш с мен - приятно прекарване,
но аз никога не съм мислила да оставам за дълго.

"Носи в душата си зелено дърво и пееща птичка навярно ще долети."

"Народ безимен е край мен,
деца, дървета, домоседи.
От всички аз съм победен
и в туй е моята победа."

                     Борис Пастернак

"Стоя тук на планинското било. Вдигам ръка и разтварям ръце. Това — моето тяло и моят дух, — това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата. Аз съм значението. Исках да открия основание за съществуването. Нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението.", Айн Ранд, "Химн"

обичам те

това е, което ме спира понякога.
това е, което ми дава начало.
когато събуждам се сутрин,
ме издърпва за струните,
които иначе се веят безцелно.
това е, което ме разхвърля навсякъде.
а някога точно то хаоса в мен подрежда.
то прави от мен, каквото искам от себе си.
бори се с моята лудост и ми вдъхва надежда.

преди да поискаш, трябва да дадеш,
както преди да пожънеш, трябва да посееш,
а онова, което най-често получаваш в отговор,
е отражение на собствената ти същност.

клишета

есента е най-нежна милувка за душата. есента е времето, в което оставаш насаме със себе си. равносметка и промяна. раждаща промяна. ПРЕраждаща. защото есента е завършек на миналото. старите емоции си отиват, за да направят място за твоите нови градежи. ще имаш един сезон време, за да се преосмислиш и цяла зима, за да се измислиш наново. пролетта ще оставиш идеите  ти да разцъфтят, а в края на лятото ще обереш плодовете. 

и ето пак ще дойде есента със своята тиха доза меланхолия. това е нежна творческа мъка, а не тежка непреодолима тъга. art never comes from happiness, нали? затова есента е най-творческият сезон от всички. затова наричам есенната меланхолия щастлива болка. 

destruction is a form of creation и още сума клишета по темата.

Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие в миналото. И единственият човек, от когото трябва да сте по-добри, сте вие сега. - Зигмунд Фройд

аз съм дупката в неговия дневник

не съм се грижила за мрака в себе си
да, пускам му нашата песен от време на време
но не го храня с празни надежди и грешни представи
не лягам до него
не го завивам вечер
не го обличам в подобаващи дрехи
и все пак ме задушава понякога
излиза през гърлото ми от устата
през носа ми през всичко
и виждам само димна завеса
не съм се грижила за мрака в себе си казвам
но въпреки това някак в мен е пораснал
как се отстранява нещо такова
разтворено
моля
светнете ме

есен

целият ми свят ще бъде о-о-оранжев
ще те завивам с топли цветове вечер
сутрин ще светвам слънцето отваряйки щорите
ще те обичам, ще те обичам
ще бъде хубаво, хубаво, хубаво
(повтарям го три пъти защото правя магия)
нали знаеш
есента е най-уютното време в годината
ще ти го докажа на чаша топло капучино
и домашни сладки направо от фурната
ще се гушкаме така под одеялото
и ще бъдем много много щастливи

***

объркването идва заради пространството
чиято първа рожба е времето
а ти задъхан между оргазмите ми
разрязваш нишката която ме свързва с реалността
която черпи от младостта ми
моята крехка младост на изчерпване
за разлика от думите
които се трупат с годините
объркването идва заради мен самата
която робува на детството си
в което съм се заклещила

качвам се на влакчето на ужасите
вместо в метрото
и дано стигна навреме

но

искам да нося диадема с котешки ушенца, но не ми подхожда на възрастта
предпочитам да пиша разкази, но напоследък ми е стихотворно
говоря ти в блога си, но ти нямаш достъп до него
като да си нарисуваш очи върху клепачите е
когато попаднеш в цикъла "НО"

Следваш сърцето си  и понякога дори го настигаш.
Благодариш на съдбата, че е безгрижна към твоите дългове.
"Бейби, не сипвай захар в кафето! Обичам го чисто."
За разлика от съвестта си.
Но това е една стара, стара история...
точка.

как обичам
когато историите ми
звучат все едно си ги измислям

***

искали от мен да остана малко момиче
искали да бъда шарена и безгрижна
искали да не мисля много за в бъдеще
искали да се усмихвам и да обичам
но ето ме мен прилично съзряваща
намирам във себе си сили за ново начало
здраво на земята с краката си стъпило
устойчиво
цяло
понякога най-трудно наистина
отговаряме на онези въпроси
на които отговорът е съвсем очевиден
защото когато разсъдим откриваме
че верният път е точно наопаки

да бъдеш критичен към себе си
да не се влюбваш в първите си опити
но и да се обичаш
да прощаваш непоправимите грешки
и да прегръщаш новите възможности
да си имаш доверие

на черното бялото

преглъщаш името ми
сякаш гълташ хапа
който всяка сутрин рано пиеш
против лошо настроение
против лошотия
против този безвкусен свят
който сме построили
който са построили
хора като мен и теб

преглътни го с много вода
на листовката пише
"преди употреба прочетете листовката"
откъде да знае човек
ако никога дори не е понечил

пчела се заплита в косата ти
комарче е кацнало на нослето
парят страните на твоето загоряло лице
сърбят те ръцете

а ти му се усмихваш
защото е с теб

и всичко изглежда наред

онова чувство
когато казваш "не" само защото мислиш че така е правилно
въпреки че с цялото си същество искаш да кажеш "да"

...

откриваш красотата
само там където
другите ги е страх да погледнат

***

през гърлото ми никнеш ти
пуснал корени в сърцето
прераждам ли се в теб
трудно ми е да изкажа
понякога изглежда
сякаш се душа

детенце

скъсай парченце от старата дреха
свий си очите в чертичка
бягай и вей си високо косите
ти си детенце което обича

всички усърдно в града пазаруват
вечер обличат новата плячка

с пясък във вехтите кецове тичаш
скачаш и гониш се с някой на плажа

хапват другите сьомга със вино

ти обърна поредната бира

черпят съседната маса и хилят се

някой те носи и ти се усмихва

може би твоето не е винаги правилно
с него не можеш да се похвалиш
ала в сърцето ти най-сетне е шарено
а пътят ти - този в който ти вярваш

за онези от вас които поне веднъж в живота си са казвали че днешната младеж за нищо не става

срещнах Васко в автобуса. той е само на осемнайсе. обича да общува с всякакви хора. не му харесва пренебрежението, с което се отнасят непознатите. попита ме: "от какво толкова се страхуваш?". някои деца са по-мъдри от други. трети са улични будители. и се разпространяват като зараза. ако някога непознат ви заговори, да знаете че това е Васко.

чат поезия

човечето е жълто и се усмихва
понякога слагам по три наведнъж
докато екранът ми свети в лицето
вместо усмивка да ме озари

тръпките

те знаят по-добре от теб и от всички
кога да те полазят
малки буболечки
които пазят душата ти жива за из път

една побъркана жена

Влезе вкъщи. Остави чантата на шкафа в антрето. Побърза да запише глуповатото си стихотворение в тефтерчето с Айфеловата кула. 

"тя е виновна защото има плосък корем

а блузката и е толкова къса

и защото очите и не заслепяват когото трябва

виновна е защото мечтите и литват прекалено далеч

както и защото се връщат на земята като бумеранг 

не

ами по-скоро се строполяват като тяло на мъртва птица

застреляна в полет

толкова е виновна

толкова малко цвят остави в света си

всичко раздаде на другите всичко

никой не и беше искал

тя е виновна

тя сама на себе си е виновна"

Това именно гласеше стихотворението и. Не помня дали въздъхна и след това се метна на леглото или беше обратното. Нямаше значение. Точно както повечето неща, когато прозреш света над нивото на амбицията. Смисъл имаше само да обичаш и да бъдеш обичан в отговор. По дяволите, така беше. Но понякога и това не стига.

Напоследък виждаше себе си във всяка изпречила се трагедия. Кой и натрапи този начин на мислене? Тя в същността си не е такава. В същността си тя е дете. Очите и трябва да грейват при всяка надежда и всяко съждение трябваше да съдържа надежда.
Телефонът и просветна. Текстово съобщение. Обичайно. Въпреки това изтръпна. Не отговори. Вместо това прегледа бележките си.
"Когато мишка направи хралупа в къщата, тя става ли и неин дом?"
Нататък бележките ставаха все по-объркани. Съвсем губеха смисъл.
Болна ли е психиката, която отчаяно иска самоунищожение, но никога не и достига смелост?
Пусна любимата си песен и за първи път от година насам чу думите.
"Staring at the sun
Not the only one
Who'd rather go blind"
Танцуващата луда, която знаеше как да живее. Нея отдавна я нямаше. Сега имаше работа, сериозна връзка и планове. Понякога се чувстваше зад решетка. Щастието е крехко нестабилно и трудно се поддържа. Постарай се повече!
Вътрешният и глас скачаше от мисъл на мисъл без видима логика помежду им. Подбираше болни теми и и ги навираше пред очите. Да, тя не умееше да контролира мислите си напоследък.
По-възрастните и колеги споделяха с нея проблемите си. Едната лаборантка беше майка на две момчета. По-малкият нямаше работа, образование и беше преживял тежка депресия. Сега беше влюбен. "С баща му много се радваме, че поне си има приятелка. Откакто е влюбен е съвсем различен. Другото ще се нареди с времето. А и тя приятелката му е една такава мъничка и тиха като тебе. Викаме и Буболече."
Механикът имаше болен син. Нямали пари да му направят операция и момчето прекарало зимата на легло. Пролетта започнал малко по малко да става, за да се разхожда. Това лято дядо му продал нивите си и намерили доктор. Най-добрият в града. Всичко ще се оправи.
Накрая всичко се оправя.
Но живота в натура е толкова страшен. Толкова, толкова тежък. Плашеше я до смърт, не и се занимаваше с него.
Искаше само да си почине.
Нямаше повече нищо за даване. Имаше само да взема по едно малко розово хапче сутрин.
"Проблемът със спасителната лодка. Ако се обвържеш с прекалено много хора, с прекалено много проблеми, те ще те завлекат на дъното. Ти не ги спасяваш, те те давят" (Робърт М. Пърсиг, "Лайла")
Сети се за този цитат и го пропусна да отмине.
Дайте и малко воля за живот и я вижте тогава! Почакайте! Тя е шеметно лудо момиче. Ще ви отнесе! Събира сили и идва. Каквато е била винаги, такава ще бъде. Ще ви се иска да не я бяхте срещали и едновременно с това ще се молите за още една среща. Такъв дух не се убива за месеци. Дух като нейния се среща рядко. Не умира, а само затихва. Всяка следваща вълна е по-силна. Последната вълна е най-красивото бедствие, което сте виждали с очите си.
Усмихна се и отиде да се изкъпе кръщелно. Очакваше я хубав нов живот.

***

ще имам две времена и два живота
в едното ще се търкалям като топче, в другото ще се изстрелям
в единия живот със теб ще бъда, във другия ще бъда само с мен
дори така за трети няма място
не е ли очевидно?

*едва дочаквам 14ти август, човече!

всички клишета важат

и

най-хубавото място на света

е в твоята прегръдка

там е моят дом 

там ме има

щастлива

***

пътят към онова място е заличен
онова място е самотен остров
няма как да стигнем до него отново със теб
то даже вече не е на тази планета
омагьосано е
забрави го

не
помни го до смърт
всъщност помни го след нея

***

а когато застана съвсем на ръба
на пръсти
с ръце в джобовете
и поглед надолу?
тогава ли идва твоята най-силна роля?
че не съм съвсем безразлична
към края
защото обичам?

...

не се помня такава
каквато ме виждат
никога никога никога
не съм била с прозрачна кожа
винаги съм улавяла раните с всичките си нервни окончания
пеперуди ли ми пърхат в стомаха или кръвожадни птеродактили
понякога наистина не ми стигат силите
за да понеса твоята липса

***

електрически свят

питейната ти вода един ден ще свърши

а стръмно изкачване в графиката на приръста на населението

предполага стръмен спад

неустойчивост според статистиката

ти сигурно забелязваш че не се будиш до мен

но дали като мен го усещаш

дали ти се стяга гърлото

дали ти се променя изразът на лицето

дали едва дочакваш да ми видиш очите

за да продишаш 

***

почерпи се от пицата в мен

днес съм щедра и храната е в изобилие

дадено ми е щастие 

което искрено предпочитам

да върна на хората

за да не прекъсвам кръговрата
за да няма суша никъде
и просто защото съм възпитана
да бъда благодарна

в нашия динамичен свят...

всяка излишна дума е престъпление,
любов.

Георги Господинов

май е време за едно от любимите ми стихотворения :)

ти

котките спят по первазите на прозорците

прозорците на високите сгради

сградите на хората

хората на света

света на вселената

вселената в моя ум

умът на тялото ми

тялото ми създадено за твоето

а ти?

space

уоу позабравила съм как се прави това :(

people

meh

пламък

наплюнчваш показалец и палец
съвсем нарочно стискаш фитила
по пръстите остава черна вина
                                          затова
    следващия път просто духни я

***

всяка крачка към себе си

е във вярна посока.

живеем сред призраци

в свят, където лошото е една идея повече,

защото иначе доброто

щеше окончателно да го победи във вечната битка.

и тогава нищо нямаше да има смисъл.

а това ти ли си? 

не, припознах се. 

припознал си се ти.

***

грижи за изхвърляне

                път за хващане

съобщение за изпращане

                                         "запиши в чернова?"

триеш 

           не можеш

вместо това възпей булевардите 

дръж се за скъсаните дънки през джоба

ритай всяко протестиращо асфалтено камъче

бира и фасове

                        бира и дрога   

нямаш бъдеще

но пък и нямаш тревоги

ще разбереш времето ни
ако се въртиш като пумпал
в продължение на десет минути
и веднага след това се опиташ да ходиш по въже
без да имаш право да научиш предварително
над какво е опънато то

скачай!

всички искат да бъдат различни
всеки се хвали: "аз съм различен"
само онези които наистина са такива
изпитали трагедията на това да не си като другите
повтарят тихичко като мантра
"аз съм като всички останали"
някакъв вътрешен глас им отвръща
"а дали?"

"пляссс-чшшш"

какво е това "чшшш"?
звук от прогаряне на плътта ми с цигара?
аромат на пържола
на скара?

това е морето, каквото ми каза.
превеждам веднага:
всеки има собствена истина.

така и не го научихте!
а е ужасно банално.

Ей това мечтая да бъда - мисълта, която те кара да се усмихваш пет секунди преди да заспиш.

това не е поезия

в стар мръсен икарус на градски транспорт всички сме наравно мизерни
по подобни косвени начини постепенно
светът ни втълпява че сме тъжни и бедни
може би затова има хора които сякаш се целят към дъното
не се опитвай да ги издърпаш на миг от целата им
има сюжети различни от онези които си срещал
и никога една теория не е общовалидна
там където на теб ти е уютно и хубаво
на друг ще му бъде лицемерно и скучно

Накрая победих онази съвсем инстинктивна птича миграция - да отлиташ на юг, щом усетиш сезонно захлаждане.

***
писна ми от вашата маниакална потребност да се оценяват нещата.
в крайна сметка всичко е едновременно вярно и грешно.
както например прехвалените вечно усмихнати хора,
а пък аз ги харесвам понякога мрачни.
хайде обяснете ми пак точно защо за човечеството няма надежда,
а аз ще изслушам с усмихнато пренебрежение.
облякла съм се ужасно и идвам!
готова съм за извратения ви свят
и всичките там глупости.

***
омразата дали лекува?
както когато върхът засмуква някой облак
и го превръща в дъжд.
навярно щастието е сила и слабост.
и все пак в такива моменти си мисля,
че без поне мъничко слънце
няма как да ти се получи дъга.

***

какво кара някои да откачат от нищо, а други да се справят при нечовешки условия? дали старците от градския транспорт, които не знаят значението на надписите по тениските, които доизносват, живеят в същия свят като нашия? онези моменти, в които единствения смисъл в живота ми е да гледам зеленото на очите му до хипноза, моменти на лудост ли са или това е човешката обич? в страната ми е пълно с активни, умни, честни и артистични българи, които твърдят, че сме скапана нация. само аз ли долавям противоречие?

ей така си представям света: някакви хора се тревожат, други се стараят да не мислят за нищо, през това време цялата съществуваща енергия не се губи, а непрекъснато се преобразува от един вид в друг.

***
страхливо
ревниво
преценяващо
малко сърце.
как се е свило.
как трепери.
и ме стяга в гърлото.
ще го разпоря дълбоко през меките му тъкани.
що го разгърна към вселената.
ще го отворя. вятър да го повее.
да духне през отворите.
да го чуя отново да пее.

във всяко добро има по малко зло и във всяко зло има по малко добро. например в плажното Кубо има нов барман с кофти прическа, а в задния двор на УАСГ има хамак :D

"свободната душа се среща рядко, но се разпознава веднага - най-вече, защото се чувстваш добре, много добре, когато си със или близо до нея."

ето защо, когато наистина реша да уча, си изключвам телефона и "се покривам" в дневната за нужното време ;)

***
искам да благодаря на Вселената за това, че ме срещна с моята приятелка Тина


ако живеехме в онези години, щяха да те обявят за вещица.
и аз най-вероятно, щях да повярвам.
щях да надничам вечер в къщата ти през задни прозорчета
с любопитни очи на съучастник.
щях да те откривам загледана в книгите
или обградена от странни приятели.
ти щеше първа да ме поканиш, разбира се.
някои хора просто имате такава аура.

тра-тара-ра си минават годините.
с теб си меним даже мозъка в костите.
лудостта е константна и е за споделяне.
ако не я споделиш, ще остане безплодна.

хората не разбират защо се обичаме,
а то е съвсем ясно и естествено -
всяка червенокоса лудетина има нужда от светло момиче,
всяко светло момиче има нужда от червенокоса лудетина.

само един въпрос: основната задача на служебния кабинет не беше ли да организира честни избори?

и още един (към гражданите на България): защо гласувахте за партии, които вече са имали властта (или въобще не излязохте да гласувате), след като всички искаме промяна?

summer never comes too soon

ти си мой красив духовен приятел
обясни ми отново защо "защо" е детски въпрос
помоли ме да поставям вярно препинателни знаци
и странно но все още ме виждаш хубава

душата ти е нежна като глухарче
скрий я под стъкленицата от неподходящи контакти
намери своето място на тази планета
и разкажи за него на всичките си познати

после ми отвори очите навътре към тази трепереща стара душа
нека те да и светят
да и се усмихват
за тогава когато те няма до мен благодатно щастлив

да ми казваш че може би и аз съм на верния път
да надничаш зад моята бедствена истерия
да попаднеш за малко в окото на чувствата
и да потвърдиш че на мен точно там ми е силата

I’m not fascinated by people who smile all the time. What I find interesting is the way people look when they are lost in thought, when their face becomes angry or serious, when they bite their lip, the way they glance, the way they look down when they walk, when they are alone and smoking a cigarette, when they smirk, the way they half smile, the way they try and hold back tears, the way when their face says they want to say something but can’t, the way they look at someone they want or love… I love the way people look when they do these things. It’s… beautiful.

- Clemence Poesy

***

Толкова съм тъжна,

че ми идва да измуша с игла през китката

всичките си вени,
да разпоря кожата и да ги издърпам

все едно са конци на хастар.

Искам да плача докато се обезводня -

да остане само суха плът

като стафида,

а водата ми да се изпари в атмосферата.

Толкова съм тъжна.

Толкова тъжна,
                   тъжна,
                        тъжна...

толкова тъпо обречена.

репери

.не понасям наконтени копелета и не харесвам техните еднотипни пресметливи животи
.поезията е по-еко от прозата защото хаби по-малко хартия за повече истини
.много лесно се напивам напоследък а не ме лови коза и това ме тревожи
.някои наркомани имат супер яки животи наркоманите знаят как да живеят за жалост живеят сравнително кратко
.някои момичета обичат да носят месото си високо повдигнато и голо над деколтетата не ги разбирам но по всичко личи че повечето добре ги разбират явно проблемът е в мен извинявам се
.днес минах покрай автогарата във варна и видях No.5 от отбора на челси да прави обратен насип над някаква ВиК инсталация виж ти каква ирония на съдбата
.дотук доста добре доста доста добре си поживях ще видим нататък

***
с теб имаме някои дразнещи разлики.
както когато прочетеш стихотворение в оригинал
и после попаднеш на превода.
дори бих казала че сме противоположни.
но като позитив и негатив на един и същ кадър.
толкова естествено и просто:
силна киселина. силна основа. неутрализация.

ден за релаксация

***
отивам да се изцапам със щастие.
поправка: идвам да ме изцапаш със щастие!
да ми прочетеш мислите,
за да се убедиш за пореден път,
че те са далеч по-добри от действията ми
и да решиш, че ще ме задържиш още малко
поне до следващата ни среща,
когато всичко ще се повтори отново.

да сложат дъно на кошчето за отпадъци до спирката на пазара е като да пораснеш -  не е забавно, но поне вече всичко е както си трябва.

Искаш да обичаш хората и те да те обичат. Искаш да ги прегръщаш, да им се усмихваш, да им помагаш, да се радвате заедно. С цялото си сърце. Искаш да погледнеш някого в очите и да му дадеш от своята светлина. Но не става и не става. Благодаря. Моля. Хубав ден. Майната ти. Може би е карма, казва ли ти някой? Толкова често ти се случва това, толкова често. Свикваш да вървиш забързано с поглед в земята, с ръце в джобовете. Сив асфалт, сив поглед. Всъщност хубав сив поглед, но какво значение има, нали никой не го вижда.

Търсиш отчаяно начин да пообщуваш с останалите, но май са ти свършили силите. Ако някой първи те заговори, побягваш. Защо си такава, защо? Трябва ли пак да се учиш на "Искаш ли да бъдем приятели", като в детската градина? Как се върши "добро"? Ти толкова много искаш да вършиш "добро"! Защо все не ти се получава...

Снощи сънува учителката си по английски от гимназията. Тя ти говореше нещо, какво ти говореше? "Овладей страстите и обичай себе си. Уважавай се. Само тогава ще си способна да вършиш добрини, да бъдеш обичана и ти да обичаш останалите. В началото е любовта към теб самия, след това идва любовта към ближния. После всички ще видят светлината и промяната в теб и сами ще те потърсят, за да те дарят с обич...". Такива неща ти каза тя. На сън. Считай го за съвет от подсъзнанието.

Но ето ти овладя страстите си и се научи да обичаш себе си. Уважаваш се. Да, така е. Но къде е тази обич на другите? Защо те все грешно тълкуват твоята и не я възприемат? Математическата логика в теб се обажда. Когато прилагаш вярно един закон, получаваш очаквани резултати. Следователно би трябвало да си сбъркал някъде. Къде си сбъркал?

***
ако можех да обърна представата си за "вътре" и "вън"
вън да бяха сърце, мозък и всички карантии
вътре да беше безкрайната вселена

"Ако не ти е писано да бъдеш Слънце,
недей да ставаш и Луна.
Бъди главня, червено въгленче, огньово зрънце,
дори светулка, но със своя светлина."

Прочела съм го някъде из необятното виртуално пространство преди време и по някаква причина съм го записала в тефтера си. Днес ми попадна случайно и реших да го споделя.

"Анна и Тони не обичаха да говорят за себе си. Нали при тях и без това всичко се виждаше като на длан. А и щастливите хора обикновено нямат какво толкова да казват."

Елена Алексиева, "Ловът"

Тази сутрин ми се рисуваха лалета. За жалост бялата и черната боя се бяха скапали и се получи аматьорско, но аз и без друго съм аматьор в рисуването, та е по-скоро автентично. 

***

шлифоваш

за да блесне ослепително

оставяш на публиката

потребителите ще се възхищават на произведението

ти ще останеш невидим създател без собствено име

в известен смисъл си бог

***
Толкова много искам някой ден да те срещна случайно на пътя си.
Защо с теб никога вече не се срещаме случайно?

(това са два облика на една и съща стая)

неочаквано един мой познат се оказа доста добър интериорен дизайнер :)

ПОУКА
Един ден Принцесата отишла при Пепеляшка.
-Защо си унила и никак не ми се усмихваш? - попитала Принцесата.
-Защото аз съм теб от миналото - дрипава и тъжна. Нима не си спомняш? - изненадала се Пепеляшка.
Но Принцесата наистина не си спомняла, защото в реалният свят времето тече точно наопаки.

ИЗВОД
Трите най-банални псевдоинтелектуални въпроса, които могат да бъдат зададени в непринуден разговор, са:
1.Вярваш ли в Бог?
2.Щастлив/а ли си?
3.Коя зодия си?
В повечето случаи (без някои крайно предразполагащи ситуации) верният отговор и на трите е един и същ: Молятенесеизлагай.

***
онче, бонче, счупено пиронче,
болката - за мене си,
щастието ми - за всички.

*за осми март сама си уших този шал + брошка-джувка в тон :)

Защо хаосът нараства в същата посока на времето, както посоката, в която Вселената се разширява?

Земната година (измерена по психологическата стрела на времето) беше 2208. Първото човешко съзнание, записано на електронен наноносител беше факт близо един земен век. Десетки човешки същества, доказали своята космологична грамотност и проявили желание, бяха освободени от ограниченията на собствения си геном. Техните съзнания бяха сигурно съхранени на няколко пасивни наноносителя и поне един активен, който можеше да "облича" различни видове робоанатомия, в зависимост от дейността, която в момента изпълнява. Практически тези съзнания бяха неунищожими, затова земните обитатели жаргонно ги наричаха Вечни умове. Големият недостатък на Вечните умове се състоеше в това, че откъсвайки се от своето биологично начало, те губеха правото си на възпроизводство. Именно затова, преди да преминат в неразрушимо състояние, те запазваха копие от своето ДНК в специални сейфове или чисто и просто предварително създаваха свое собствено поколение.

Около половин земен век преди това роботиката се беше развила до степен, в която можеше напълно да имитира анатомията на произволен земен организъм. Учените съчетаха това умение с откриването на полимерметалните сплави (практически неразрушими материали, дело на развитието на квантовата химия, със строго ограничено производство и употреба) и така създадоха робоанатомиите. 

Първото Велико дело на Вечните умове беше развитието на сингулярната математика, която успя да обясни физичните закони, по които действа Вселената. Човешкият род отговори на всички значими въпроси без два: какъв е смисълът на живота и има ли Бог? Антропният принцип беше опроверган, теорията за прераждането и паралелните вселени също. Хората добиха съвсем нова представа за измерение. Събитията във вселенски мащаб се измерваха в ирационално време и така бе създаден ирационалният часовник. Малцина бяха органичните хора, които можеха да проумеят ирационалното време и да разчетат ирационалният часовник и оттук нататък това беше критерий за достатъчна интелигентност. Това беше новата космологична грамотност и само тези, които я усвояха в органично състояние, имаха право да преминат в нерушимо.

Останалите бяха принудени да съществуват на органично ниво. В началото всички бяха съгласни с този порядък в името на прогреса. Всекидневно Вечните умове правеха нови открития и една голяма част от тях бяха в пряка полза на органичния живот. Окончателно и еднозначно се решиха всички екологични проблеми, без да се налага колонизиране на други планети. Тъй като беше сигурно, че няма други органични разумни форми на живот в цялата Вселена, съществуването на планетата Земя и на нейните жители, беше от първостепенна важност. Поне докато не се отговори на въпроса за смисъла на живота. А какво щеше да се случи след това? 

Скоро след като органичните хора си зададоха последния въпрос, започнаха бунтовете. Напълно откъснати от своя биологичен произход, Вечните умове се превърнаха в заплаха за органичния живот във Вселената. Те самите си даваха сметка за това и го поставиха като основен проблем на своята бъдеща практика. Теория на етичната ентропия се занимаваше с разгадаването и справянето с проблема на прогресивно деградираща филантропия у човешко съзнание на неорганичен носител. Но да очакваш практически приложим извод от тази теория, беше аналогично на това да очакваш да направиш предсказание за бъдещето по теория на хаоса, в случай че умееш да боравиш само с Евклидова математика.

Тези събития поставиха началото на Тъмната ера.

Безредието нараства с времето, защото ние измерваме времето в посоката, в която безредието нараства.

- Започнах да чета една книга. Много ще ти хареса. Казва се "Прекрасният нов свят".
- Чел съм я, Рошльо. Нали ти обяснявах, че ще ти хареса! Започнах я веднъж, когато те чаках у вас, а ти беше излязла някъде и нямах какво да правя. Не помниш ли?
                                                       (Помня, разбира се! И толкова обичам, когато става така!)

CAUSE YOU KNOW THAT I CAN 

Все повече започвам да вярвам, че логическата схема, която отрича едновременната вярност на две съждения, които си противоречат, е напълно грешна. Напротив, според мен има универсален закон, според който когато едно твърдение е вярно, то точно противоположното му е също вярно в разглежданите или други близки до тях обстоятелства.
(не говоря само за случаите, когато боравим с относителни понятия)

може би "всичко, за което мечтаеш" не е повече същото,

тъй като ти не си вече съвсем същата?

***
да си обуеш чорапа на обратно,
за да предизвикаш бедствие,
не е голяма крачка към успеха,
но е нещо като заявление.

или както често казвам,
не е лесно да бъдеш щастлив.
по ирония
за това се искат много повече усилия,
отколкото да се поддържаш
във всяко друго настроение.
например иска се търпение,
за да понасяш всеки удар върху себе си
със снизхождение,
вместо с презрение.
трябва огромно постоянство,
за да се събуждаш с усмивка
дори в най-тъмната и студена сутрин
в продължение
на живота си
и то почти без почивка.
силен дух
и здрави зъби,
за да ги стиснеш преди да си се оплакал.
въображение,
за да виждаш съвсем ясно пред себе си
неизменно светлото бъдеще.
иска се най-вече голяма любов към живота,
а както знаем, не е лесно
да се обича някой с толкова труден характер.

one cries because one is sad

умните хора са красиви <=> красивите хора са умни

защото няма нищо привлекателно в едни празни очи, както няма нищо интелигентно в една нечистоплътност, например. и още много по темата, но друг път, сега трябва да се "разкрася" с "Метод на крайните елементи за решаване на равнинна задача на теория на еластичността".

почти са красиви.

 Eugene Hütz! Боже, толкова е секси!

цъкни и го виж в действие! 
тук вече наистина в действие! enjoy! 

"Човекът, с всички свои благородни черти, все още носи в себе си незаличимия отпечатък от нисшия си произход"
Чарлз Дарвин

Да поговорим конкретно за българите. Забелязали ли сте колко често ние българите говорим за "българите" в трето лице множествено число? Вечно недоволни, възмутени от собствената си нация, високомерно излагаме своето неодобрение, изключвайки себе си от тази група. Ето това, дами и господа, е чиста форма липса на отговорност. В голяма степен тази липса на отговорност и приобщеност е причината за нашето морално, интелектуално и културно падение като народ. 

Факт е, че такъв проблем съществува. Българската студенция, вместо сплотена група от активни млади хора с гражданска позиция, се представя като едно безразлично към проблемите на страната си общество. Трудещите се хора в зяла възраст, масово оскотели или затворени, всеки в своята семейна капсула, нямат вяра нито в сънародниците си, нито в управляващите, затова вместо да възпитават децата си като борбени  граждани, оглеждат единаци, които се интересуват единствено от личния си прогрес (най-често финансов). Най-възрастните от нас, хора в пенсионна възраст, възпитани в съвсем различни времена - на други ценности и различни технологии, в голямото си множество не са способни адекватно да вземат решения по въпроси, актуални тук и сега. Това, уважаеми читатели, са нашите избиратели. Това сме ние. 

И докато тези от нас, които имат себе си за интелигентни и културни хора, стоим на своя въображаем пиедестал и вместо ковачи на съдбата на народа си, играем ролята на съдници, нищо няма да се промени. Изгодната позиция на мъмрещ наблюдател, е морално грешна. Ако ние масово не се възприемаме като част от едно общество, не се чувстваме отговорни за бъдещето му, не сме емоционално заети с неговото развитие и напредък, то това общество е болно. Общество от безразлични и безотговорни хора, заети единствено със своите лични дела, общество от хора, ангажирани с дребни цели... за какво въобще общество говорим?! Вероятно едно обречено такова.

Винаги съм вярвала, че глобалните проблеми трябва да се атакуват локално. В този ред на мисли, деградацията дори на сравнително малко по численост общество, като българското, е една загубена битка в световен мащаб. Битката за човешкия прогрес и за правото ни на по-добро общо бъдеще. На прага на екологична катастрофа сме, не можем да разчитаме на потребителските си идеали. Крайно време е за голяма промяна към по-добро. И аз вярвам, че тази промяна ще бъде. 

А на онези от вас, които ще кажат, че една птичка пролет не прави и ще отхвърлят идеите ми като обречена кауза, мога само да отговоря - да, една птичка пролет не прави, но стои там, за да напомня за пролетта. Една птичка не позволява пролетта да бъде забравена. И ако този сезон тя мръзне самотна и глупава, неадекватна на зимния фон, то следващият сезон към нея ще се присъедини цяло ято.

Промяната започва от единици. После залива света. Не разглеждай този призив за революция на мирогледа като полъх от 60-те години на миналия век. Разглеждай го като част от еволюцията на човешкия род и направи първата крачка да се отървеш от товарът на обезверение, който си получил по наследство!

Бъди птицата на промяната!

ниска избирателна активност = липса на гражданска позиция = ниска култура

това е формулата. съвсем ясна е. вие решавате дали ще си измислите поредното оправдание или ще постъпите като част от здраво интелигентно общество.

позитивният президент

***
Мислите ми пренасят мeланхолия
                        и други болести,
които се предават по вербален път
                                     или писмено.
Не е полезно да общуваш с мен,
а дори понякога си мисля,
                                 че е тежко
                                            и безсмислено.
Обичам те,
обичам те,
обичам те.
Обичането ми е безнадеждно.
От колко време вече
почти си тръгвам,
за да те оставя да летиш,
но се препъвам в прага ти
и ето ме - увиснала
                       безпомощно.
Парче скала
      на шията.

***
очертаваш само едното си око
плътно
с черен туш
и се взираш в огледалото

...исках просто да обясня чувството.




*говоря за чувството винаги да се виждаш през очите на другите

***
Бог е изрод,
който е успял да изпита равно възхищение
към отвратително и прекрасно.
Изрод с много ясен разсъдък
и противно на нечие мнение,
Той не е любов, светлина,
нито изящен художник, композитор, балерина,
не е даже плюшено мече,
нито е просто майката природа,
защото ако беше това
нямаше да има мрак, комети, грозници, жаби и раково болни.

Бог е изрод
и колкото по-интелигентен и свободен си,
колкото повече смисъл виждаш в ужаса и в благоденствието,
колкото повече се учиш безгранично да се възхищаваш,
толкова по-близо си до него.

Бог е изрод,
пред който всички са еднакви -
живи и неживи обекти,
и той само бегло определя законите на движение
с божествено безразличие.

Бог е изрод!
Слава на Бога!
Защото ако Той беше съвършен естет и моралист,
очите навярно щяха да бъдат стъклени,
а ние с теб никога нямаше да бъдем създадени.

***
от всички ваши празни приказки:
"Не се променяй!"
"Всичко ще бъде наред!"
"Гледай само напред!"
"Усмихвай се!"
"Радвай се!"
"Не се променяй!"
"Не се променяй!"
"Остани си същата!"
най-много мразя първата.
а онези дето все това ми пожелаваха,
бих искала да питам лично -
когато много ни хареса някой изгрев,
нима се молим утре да е точно същият?

ДЕЙСТВИЕ

Действие V

Най-тежките срещи са срещите с теб самия. След поредица грешни избори, последователни залитания в неправилна посока и прочие действия, които са ме отвели някъде много далеч от там, където трябва да бъда, се случват тези не съвсем приятни сблъсъци вътре в мен със самата мен. Една учителка от гимназията ми беше споменала, че когато стигнем до там да критикуваме всички и почти никой вече не отговаря на изискванията ни за симпатичен персонаж, е време да се замислим над себе си. Винаги съм се стремила да бъда толерантна към останалите, към техния стил на живот и мирогледа им. Понякога обаче реализирането на идеята да нямаш нищо лошо към останалите, изисква нечовешки усилия. Въпреки че съм склонна да премълчавам дребни обиди, да се правя на разсеяна, когато някой волно или не ме нарани, идва един момент, в който търпението ми се изчерпва, защото все пак имам някакво самоуважение.

Този случай не беше такъв. Бях изляла чувствата си върху "невинна жертва" и сега не можех да спра да мразя Образ 5. Човекът от огледалото е този, който ми е създавал най-много неприятности и едновременно с това е човекът, на когото най-много дължа. Може би затова колкото лесно го обвинявам, толкова лесно и му прощавам. Целта ми е да дойде време, в което между нас да няма нищо за прощаване. 

Поуката от историята е да не бъдем твърде критични към останалите, защото те имат своя опит и своите шансове. Културата, моралът и отношението към околните доста зависят от това кой, как и къде те е отгледал, от средата, в която живееш и се изграждаш като личност, от събитията, които те сполетяват и може би чак тогава от самия теб. Хората носят отговорност за действията си, разбира се, но (въпреки явното противоречие) не са виновни за онова, което са. Сложно е, а и доста по-мъдри хора са разсъждавали по въпроса и не са стигнали до общовалиден отговор, струва ми се, но моят простичък извод е - обичай хората, дори когато не ги харесваш. Ти вероятно не виждаш много смисъл в този извод, но аз го прилагах години наред. На практика това бяха най-хубавите ми години. Затова се връщам към този стил на мислене. Връщам се към себе си. Сбогом, Образ 5! 

ДЕЙСТВИЕ

Действие IV

Оказа се, че личният ми компютър, както всяко мислещо нещо, има нужда от специално внимание и поддръжка. Фактът ме отведе в сервиза, в който работи Образ 3. (Искам само да отбележа в скоби, че за да си вещ компютърен специалист, е нужно да бъдеш много тайно много готин. Наистина много много тайно!). Може би нещата щяха да протекат другояче, ако не бях срещнала Образ 4, Образ 2 и Образ 1 в същия ден. Както стана ясно, денят ми и без друго не беше от най-силните, а когато Образ 3 започна да мрънка със своята лека усмивка под мъхест мустак и сведен поглед, че техниката за Източна Европа я сглобяват в Тайланд, че качеството на стоките вече било много ниско и той не говорел само за техника, ами въобще, че нямало какво да се направи и щяло да става все по-зле... бла-бла... ми идеше да го цапардосам с нещо тежко. Сериозно, хора! Искам да кажа - има ли жив свеж човек в този край на Планетата?! Не издържах и го прекъснах. Трябваше да променя темата.

- Е, колкото по-калпава техника, толкова повече работа за Вас, нали така? - и намигнах с усмивка. Вижда се, че е умен млад мъж, нямаше причина да говори като отчаян пенсионер. Много се надявах разговорът да поеме в по-светла насока. Напразно.

- Сервизът не е мой. На мен почти нищо не ми плащат. В София компютърните специалисти вземат нормални заплати, но тук не е така. - отговаря той с неизменната си усмивка, която изразява нещо като "е, както и да е! да сме живи и здрави!". И това беше момента, в който, както се казва, чашата преля. При такава безработица е доста тъпо да се оплакваш от няколко бона заплата (не щеш ли, аз знаех точно колко получава, защото сервиза беше на приятел на баща ми).

- Ами защо не работиш в София, тогава! Хайде върви! Какво те спира? Млад си, промени нещо! Вместо да разваляш и моя ден, вземи се ощастливи малко! Защото днес ми дойде до гуша от негативни послания, честно! - повиших тон някак без да усетя. Тогава погледнах към Образ 3 - беше свел поглед съвсем, все едно гледа обувките си.

- Ще Ви дам талонче и заповядайте отново утре по същото време компютърът Ви ще е почистен. - каза го много тихо и смирено сякаш му се плаче. Обърна се и се затътри към дъното на офиса, за да донесе талончето и да го попълни. Отзад на фланеления му панталон имаше залепнала мазна троха от някакъв сладкиш, по всяка вероятност вафла, защото кутията стоеше отворена на бюрото. Стана ми тъжно са него. Изглеждаше наистина потиснат. Доста жалко, тъй като той беше най-интелигентния непознат в деня ми и едновременно с това, беше най-неуверен. Взех талона, когато ми го подаде и се извиних. Образ 3 вдигна поглед и за първи път ме погледна в очите. Гледаше ме с очите, с които аз гледах към Образ 1, 2, 4.

- Няма проблем. Довиждане!

ДЕЙСТВИЕ

Действие III

Срещнах Образ 4 на стълбището във входа, в който живея. Катереше стъпалата  с пуфтене. Жертва на обувките с висок ток. Можех да си я представя преди около четиридесет години, когато е била двадесетгодишна госпожица, как всеки ден обува прилежно измитите си лачени обувки с ток и обира купища комплименти с леката си походка на сърна. С годините потока на похвалите е пресъхнал, а ходенето с високи обувки се превръща в самобичуване по навик, което явно не е основателна причина за упоритата презряла дама да обуе нещо удобно. Поздравявам я учтиво, а в отговор получавам някакво мрънкане.

- Кое му е доброто на деня?! Асансьорът пак не работи! Ама ти нали живееше на третия етаж, та какво ли ти пука! - и ме поглежда с една такава ехидна усмивчица, че ми се прищява да и отговоря в духа на нейния тон, но нямам време за дебати и измънквам нещо от рода на: "Дано го оправят по-скоро!".

Видимо недоволна от неуспешния опит да ме провокира Образ 4 тръсва глава и ме стисва здраво през лакътя.

- Няма да го оправят, нямааа! В тази държава нищо не работи както трябва. И техниците не ги ли виждаш какво правят - идват, закрепят го за ден-два, вземат си парите и после трябва да ги викаш пак, и да им плащаш наново. За този месец вече шести път го ремонтират и пак не работи. Шест пъ-ти! Той и да работи, човек вече се страхува да се качи. Българска работа! - изговаря тези думи много бавно, внимателно и леко напевно, сякаш ми открива мъдростта на вековете. Аз донякъде съм съгласна с нея - наистина повечето неща в този съвременен свят на агресивните потребители са нетрайни и некачествени, но не ми харесва, когато използват националната ми принадлежност като нарицателно с негативен смисъл. Още повече се дразня, когато го правят мои сънародници (и то не някакви неразбрани творци и нереализирани гении, а съвсем обикновени средностатистически хорица). 

- Добре, че не сме българки - отговарям тихичко, за да не ме чуе съвсем и намигам. После добавям с нормален тон - Хайде! Довиждане! 

Оставям я с онова изражение на човек, който си мисли "ще видиш и ти ще дойдеш на моя хал някой ден". Попълвам въображаемия си списък с "мъдрости" за деня с твърдението, че "в тази държава нищо не работи както трябва" и ускорявам крачка, за да не изтърва автобуса.

ДЕЙСТВИЕ

Действие II

Преди да се заловя с шофьорските курсове един приятел най-безцеремонно ми представи гледната си точка относно това какви хора посещават лекциите. Цитирам: "Нямаш си ни най-малка представа какви идиоти ходят там.". Аз, разбира се, не приех мнението му за непременна истина и отидох с позитивна нагласа. Изкарах късмет и повечето курсисти бяха приятни хора, с които не е скучно да прекараш кратките паузи. Образ 2, както може би се досещате, беше очевадно изключение. Въпреки това, когато се намести до мен и започна разговор, аз поддържах диалога с най-чаровната си усмивка и дори се почувствах принудена да дам координатите си в социалната мрежа, когато ми ги поиска.

Когато се прибрах от студио Х, машинално включих компютъра и си направих кафе. Оказа се, че имам лично съобщение от Образ 2 - факт, който леко ме подразни. Но все пак отговорих, защото нали съм учтиво дете, а и с "хубавеца" сме си вече познати. Ще предам относително дословно разговора, защото е почти невъзможен за преразказ. И така...

Образ 2: "zdr zelena shap4ice?"
Аз: "здрасти :)"
Образ 2: "ko pr ;)"
Аз: "пия си кафето. хайде до след малко"
Образ 2: "mi toi e sled 2 4asa kursa"
Аз: "аз живея на един час път от там :)"
Образ 2: "em na4i imash 1 4as ;)
shto taka sama si piish kafeto nqmash li si aver"
Аз: "далеч е"
Образ 2: "nsht ne razbiram koe e dale4"
Аз: "приятелят ми е далеч" (добре, признавам си, тук вече съм изгубила търпение и продължавам разговора не от учтивост, а по някаква крива логика, защото съм леко нервна)
Образ 2: "kofti"
Аз: "еми шанс. аре до после"
Oбраз 2: "shto taka me rejesh"
Аз: "нищо подобно имам работа просто"
Образ 2: "to i az sam na rabota sega ama :D"
Образ 2: "ai da si ta voda na kafe ;)"
Аз: "не благодаря въпреки че ми беше много приятно да си поговорим" (и имбецил би разбрал, че не говоря сериозно, но не...)
Образ 2: "posle pak shte iskash ;)"
Образ 2: "znam vi az vas s averi morqci ;)"
Аз: "объркал си се"
Образ 2: "ne mi se prei"
Образ 2: "ai sled kursa ta voda na razhodka da znaish :)"
Aз: "не става"
Образ 2: "stava shtom batko ti kazva"
Образ 2: "vnimavai shtoto posle 6а sajalqvash"
Образ 2: "takiva kat men rqdko sa sreshtat ;)"
Аз: "надявам се аре чао вече"
Образ 2: "na4i posle sa razbrahme na mola na kafe"
Аз: "да, разбрахме се. да НЕ ходим :D"
Образ 2: "samo da ne tarsish posle"
Образ 2: "za kfa sa zemash samo ne znam"
Образ 2: "samo moe da si me4taish za takav kat men ti"
Аз: "е чак толкова смели мечти нямам :D"
Образ 2: "s toz harakter nqma da probiish"
Образ 2: "ne e moderno da sa praish na mngo tejka"

Това беше втората ми житейска истина за деня. Поредният неочакван урок от почти непознат. Твърдението "Не е модерно да се прайш на много тежка." засягаше една друга болезнена за съвременното общество в страната ни тема. Темата за леките момичета - поизхабена като самите тях.