писна ми от самодоволни интелектуалци и тяхното високомерно превзето безразличие. истината е, че никой мислещ реално не дава пет пари за изящните им неестествени пози. 

-Абе, шефче, тия военните самолети... тайфуните... сеш'се?

-Даааае. К'во за тях?

-Колко струва един такъв, 'е?

-...

-Не, 'е! Смисъл... чудих се няма ли да е куул да си купиш едно такова птиче.

-Те тия самолети не ги дават ей така на сляпо, брат. Искаш ли?

Петко подаде коза. Аз дръпнах силно и задържах. Мислих си за тея еврофайтъри. Ако спестявах цял живот, може би на 60 години щях да имам достатъчно, за да си взема един. И тогава! Леле щях да ги подлудя с тази птичка!

-Не го мисли, брат! Идеята ти е изначално тъпа.

-Не,  ве. Аз... такова... - помислих си, че нямаше да пелтеча, ако имах един такъв тайфун. Всички щяха да ме уважават. Честно. Заклевам се.

-Оооо, мацка! Как я караш? Ти и тъпия ти приятел.

Петко пак се заяждаше с Вера. А тя току що се беше появила с няк'ва ултра сладката рокля, човеко. На цветя и прочие. С пусната дъъългааа черна коса. Това момиче един път да се отпуснеше само. 'Ма то т'ва отпускане нема, казвам ви. Все няк'ви нейни учебни проекти, все е на стаж, нещо уж учи, пък не съм я видял да е отличник или прочие.. К'во се нерви толкова, баси?! И за нея един военен самолет и си нема проблеми.

-Пичове, скъсаха ме! - изписука. Ама направо изцвърча. Беше няк'во такова... все едно и дойде много отвътре, от зад сърцето, от под стомаха, от пръстите на краката или от петите.

-К'во се косиш, бейби? Искаш ли бира?

-Просто се направете, че ви е грижа, аз ще се направя, че пия...

-Айде, нема нужда! Копеле, сипи на Верчето биричка, че бутилката е до тебе! Гледай сега батко ти как преживява неуспехите!

-Той батко ми май всеки ден преживява по някой неуспех.

-Шанс в живота!
Тази почна нещо да ме дразни. Идва ни тук и ни се прави на голямата работа, и ни трие в носовете к'ви сме деградета и прочие. Я почакай, ма! Ти с к'во си толкова велика, баси.

-Няма ли да ходите на феста днес, бе? Чух, че щяла да идва оная джаз кралица.

-Джаз ли каза, дете? - и Петко разпусна смеха си. Хили се все едно се случи най-смешното нещо в света. Сигурно е от коза.

-Вера, ти ще ходиш ли?

-Не, Миро. Нямам кинти и не съм много на кеф.

-Тогава какви са тези анкети?

-Питам си просто. Не може ли? 

Питала си просто. Аре стига, бе! Не се бях сетил! Сякаш може да се пита сложно? Ххаха какъв съм умен, т'ва трябваше да го кажа на глас, като си го помислих още. Сега е късно, ще ме помислят за някакъв бавен.

-Вера, за теб няма нищо забранено. Ако искаш да попиташ нещо, "просто попитай".

-Петко, пак ли си пушил, човече?

-За теб съм Петко-дъ-гай, маце.

-Пушил си. Пушили сте. Лелеее, вижте си очите само! Ужас!

Оф. Моралистка. Ще се гръмна. И тоя простият Петко още и се точи. Защото не била като другите. Виждам аз, че не е и това не ми харесва. Петко трябва да е адски малоумен. Плюс това не разбира моите най-добри идеи. Като тази за тайфуна.

-Леле, Вера, знаеш ли този кретен какво ме пита одеве? - и Петко пак се изсiли от смях. Направо получи пристъп. - Попита ме... хахеаеа.... Попита ме колко струвал един Еврофайтър Тайфун. Като му знам акъла, вече сигурно крои планове да спестява за самолетче. Можеш ли да си представиш?

О, и Вера се разхили. Значи и тя е ограничена. Ти луд ли си, тя е най-ограничената.

-Аве, Миро, вярно ли това? Не ти отива на именцето, бе!

-Аве тоя Пет-точка-ко много взе да си отваря вмирисаната уста!

Направо ми идеше да ги гръмна. Копеленца! Какво да направя, че са така потресаващо тъпи?! Аз какво съм виновен, че не ме разбират. Гениите не ги разбират.

-Аре на БФ, душици! - каза Петко през смях. 

И вярно тръгнахме към биологически факултет. Аз го знаех, че има схема за там, ама Вера, едва ли. Тя е ограничено момиче, сигурно мисли, че е на разходка с нас или нещо такова. Ти колко трябва да си тъпа? Да не вземаш нищо и да се напиваш на пачавра от една бира?! Направо ми е жалка в очите. Момичетата от квартирата ми колко пият! Леле ей това са яки пички. А Петко ги не ще. Нищо, че му се слагат. На мен да и се слагаха такива мацки, нямаше да ми трябва Тайфун, направо аз щях да съм Тайфун.

-К'во си мечтаеш, бе Миро? Да не е за самолети нещо?

-Абе, бегай с тия самолети, жено! Сигурно си мечтае за куп пичоци, това долно копеленце.

-Вие 'що не се вземете? И без това сте зверски тъпи.

-'Щото тя си има приятел.

-И да си нямах, пак нямаше да се вземем.

-Ох! Получих сърдечен удар. Край, свърши се! 

-Абе, Миро, бе! Я кажи нещо?

-К'во да ви кажа, вие нищо не разбирате.

-Давай! Пробвай да ми обясниш!

Вера само се гъбаркаше с мен. Все тая. Ще и обясня, щом толкова иска. Всичко ще и обясня.

-Искам да си взема едно Тайфунче. Ще бъде ултра яко! Струва си само, за да сплаша хората, ако ще. Но аз го искам за друго. 'Щото е много красива машина. Имам предвид - направо като скулптора от бъдещето е! И да летиш с една такава красива птичка сигурно ще е ултра куул. С едно произведение на изкуството. Мисля, че тогава долни копеленца като вас, няма да ми се подиграват, сеш'се. Ами ще си казват "уау". И работата е там, че аз ще съм толкова високо над тях, че хич няма да ми дреме дали си казвате "уау" или "бау". Ще си летя и ще усещам хората да треперят под мен. Кой от кеф, кой от респект... от страх също. Ей така искам да съм!

Страх ме беше да вдигна поглед, за да им видя реакциите, 'щото си знаех, че тези ограничени копеленца пак щяха да ми се изсмеят. Но явно бях казал нещо зверски умно, и аз не знам, защото Вера ме гледаше с една такава усмивка, а Петко пушеше някак по-мрачно проклетата си цигара и следеше бързите си крачки с поглед.

-Миренце! Леле, Миро! Ти си голям шемет, бе човече! Ето ти! Заповядай! Я го измъкни от ключовете, че ще си счупя нокътя. 

И гледам Вера имала ключодържател  Еврофайтър Тайфун, батка. И се мъчи такава да махне връзката ключове и да ми го даде. Майко, толкова се изкефих! Направо не бях на себе си. 

-Верче, ама ти сериозно не си като другите, бе! Наистина ли ми го даваш това?

-Да, за теб е. Само го раздели от връзката, че гледай к'во става...

Разделих го аз и направо щях да я целуна, ако не беше на Петко момичето. Имам предвид, не че беше неговото момиче, ама в нашата компания така се водеше. Морал, сеш' се.

На БФ ни чакаха. Петко отиде да вземе джама, аз останах с Вера малко встрани, за да не я забъркваме.

После Петко дойде с победоносна усмивка.

-Вера, я дай един учебник от чантата и гледай какво ще се случи!

-Няма да чертаете на учебниците ми. Аз трябва да тръгвам.

-Къде хукна? Тъпото ти гадже няма да колабира без теб.

-Знаеш ли какво, скучни сте когато сте друсани. Не ми се занимава с филмирани хора, ясно. Тръгвам си.

Мен ми стана малко гадно такова за нея, 'щото виж тя не е лош човек и искаше малко да се разсея с нас, а ние все бързаме да се направим. А аз знам, че ти като не си взел нищо, е адски тъпо само да гледаш хората. Ама пък много ми се чертаеше и я оставих да си тръгне. После с Петко чухме някви кучета да лаят и женски писък. А си беше мрак и ние се паникьосахме такива. И тръгнахме в посока на писъка, за да видим дали не е Вера. Или която и да беше, да я спасим. И гледаме зад БФ пораснала няк'ва гора. За отрицателно време. Нечовешко! И в гората вълци със светещи жълти очи. И  Вера, обградена от тази глутница, пищи като да е обезумяла. Но аз викам на Петко, че няма страшно, ще я спася, 'щото нали имам Тайфун. Тръгнах към Вера, вълците я хапят вече. Аз решен такъв, Петко след мен и той и крещи "нападай, копеле!" и аз вадя ключодържателя и чак тогава осъзнавам, че това не е истински самолет, ами играчка, сеш'се. А вълците вече глозгат краката на Вера, някакъв ужас. Петко реве. Аз също ревнах. И нищо не можем да направим. Както със собствените си животи. Сякаш винаги сме имали само едно малко мижаво копие от онова, за което сме мечтали. И то и него сме го получили даром от някоя чужда мацка, дето случайно е била при нас, но по принцип не е официално част от тайфата.

Събудих се свит на топка на пейка до БФ. До мен Петтака спи. Също свит. Гледам в ръката ми ключодържателя от Вера. Петко се размърдва.

-Имах много кофти трип, Миро!

-И аз, Петтак.

-Понякога просто ми се иска да спра с тези неща вече, но после ми се вижда много късно.

-Никога не е късно.

И двамата се шашкаме такива. Гледаме Вера.

-Ти какво правиш тук, бе?

-Чух виковете ви и се върнах да видя к'во става. Преди това някакви кучета бяха се озверили и помислих, че сте ги дразнили и сте сгафили нещо. Взех ви вода и ви доведох до пейката, 'щото се варгаляхте в някакви храсти, очевидно не бяхте тук вече. Не помните ли, бе?

-Нищо не помня, мамка му. Копеле, ти помниш ли, бе?

 Само дето и аз не помних такова нещо. Помних друго. И честно казано  ми писна да не помня. 'Бал съм го, колко е късно!

-Станало два часа след полунощ. - казах - Трябва да те прибираме, момиче.

-Аре!

И тръгнахме. Петтака изглеждаше нещо необичайно тъжен. Поне Вера беше още чиста.

аз нямам проблем с мъжете. изглежда те имат проблем с мен.

мечтите ми някак все са с една в повече.

о, не аз вече нямам надежди.
но още имам мечти.

много се изговори по адрес на природозащитниците и еколозите тази година. тръгнаха градски легенди за "зелен октопод". нещата твърде ми напомнят за фразата - крадецът вика: "дръжте крадеца!". да бъдеш "зелен" се превърна в криво понятие, мръсна дума, с която свързваме единствено хипарливи прегръщачи на дървета и скитници напушалки. екологът в очите на масите е не специалист в областта си, а по-скоро държавен престъпник, който е против икономическото развитие на страната ни по незнайно какви свои вещерски причини. не е ли крайно време да погледнем встрани от телевизора и да  назовем нещата такива, каквито са?

трябва вече да изчистим имената на малкото останали идеалисти - да, именно за еколозите говоря и то за онези, които освен това са природозащитници. и да, знам във всяка фирма, където се извършва някакво производство има еколог, но той не винаги е от идеалистите, сещате се. ако помислите трезво, съгласувате се със специалисти или потърсите информация  от сигурни източници, най-вероятно ще се обедите сами, че каузите им не са просто празна причина за размирици, блокиране на пътни артерии и запой по градинките. и сред еколозите има боклуци, разбира се, както и сред лекарите, адвокатите, инженерите, счетоводителите, но ако погледнете малко по-далеч от носа си, ще забележете, че тези от тях, които си вършат съвестно работата, са свястна компания, интелигентни са и дори са грамотни... по дяволите!? и най-важното - на тях, за разлика от повечето хора, не им липсва вяра в промяната към по-добро бъдеще. 

плюс това откровено ми писна да слушам защо нямало смисъл от това да се протестира, тъй като силно вярвам в обратното и никой не е в състояние да ми промени мнението. да.

"защо мълчиш?" е тъп въпрос, а още по-тъпо е да си направиш заключение "изглеждаш тъжна". понякога мълча просто, защото съм се занимавала прекалено дълго с проблемите на строителната механика и наистина нямам какво да кажа по темите, които засягате. това не означава, че непременно ми е скучно или безразлично. напротив говорете за каквото се сетите! аз предпочитам да помълча. понякога и това се случва.  

Когато бях дете мислих за Апокалипсиса като за внезапно, романтично и в крайна сметка обратимо събитие. Представях си го често като нашествие на злонамерена извънземна раса, велик библейски потоп с гигантски цунамита, сблъсък на Земята с комета, водородни бомби активирани по повод Третата Световна Война, нов клас смъртоносен вирус, враждебна хищна свръхпопулация на насекоми и прочие. Накрая неизменно се спасяваха някакъв минимум хора, които даваха началото на един нов по-добър свят.

- Госпожо Президент, извинете за безпокойството, но посланиците помолиха да Ви напомня...

- Разбира се, Маргарита. Незабавно след като взема решение, ще се явя в заседателната зала. Благодаря!

Секретарката ми се извини още веднъж и напусна кабинета. Отново тишина. Като изключим гласовете в главата ми. Колко точно време беше необходимо, за да решиш съдбата на страната си? Какъвто и да беше отговорът, аз нямах толкова. Трябваше да сляза в заседателната зала и да отхвърля или приема договора още преди час. А това е твърде много време, когато си сигурен, че след пет дни идва краят. Истински непоправим край на света, придружен с бавна мъчителна смърт. Смърт в агония и борба до последна капка питейна вода или бърза безболезнена смърт без битка? Трябваше досега да съм взела решение, но разумът ми си противоречеше с емоциите, както винаги.

Първата жена президент на тази малка изстрадала Източноевропейска държавица. С това ли щях да остана в историята - човекът, който размени всички държавни запаси храна и питейна вода срещу силна отрова, в количество достатъчно да избие цялото население?

Но нямаше да има история. Въпреки това наивното ми нежно женско сърце вярваше в онзи 0,001%  шанс човечеството да се спаси. Как се докарахме дотук е безполезен въпрос, но ме измъчваше безкрайно. Как успяхме да замърсим всяка капка вода на планетата и как не ни хрумна по-добро решение от химически пречистена бутилирана питейна вода, за чието производство се изразходваха толкова много ценни ресурси? Как позволихме криминализирането на нерегистрирано земеделие и допуснахме децата ни да бъдат пълни невежи в отглеждането на какъв да е растителен вид? Как се случи така, че забранихме алтернативните източници на електрическа енергия и се оставихме да зависим от конвенционалните? 

Видеофонът се включи. Посланикът на Америка искаше обратен отговор. Натиснах червения бутон и завъртях на 180 градуса стола си, така че да гледам през прозореца. Хората вън преживяваха просто поредния делничен ден без да подозират какво ги очаква. Те притежаваха щастието да не знаят за Слънчевото изригване, което щеше да промени магнитното поле на планетата дотолкова, че дори в Лондон щяха да видят Северното сияние. Могъщо футонно изригване, което щеше да остави цялата планета без електричество за месеци, дори години. Щяхме да се върнем в Пределектрическата епоха, но като зависими от електричеството същества, неспособни да оцелеят повече от седмица-две при тези световни запаси, разпределени по равно на човек. 

Затова първите три информирани по въпроса големи страни организираха таен съвет, в който решиха, че всяка свободна по-малка държава трябва сама да реши дали ще предаде запасите си от храна и вода за осигуряване на тестово подбрани индивиди, в замяна на бързодействащи смъртоносни таблетки (по една на глава от населението), или ще ги разпредели по някакъв друг начин. А моята държава разполагаше с много малко, крайно недостатъчно количество питейна вода и храна, достатъчна за може би три седмици. Нямаше време за обмен на храна и вода с други страни. Нямаше и много смисъл. Държавната хазна за първи път от 1700 години беше пълна, но парите нямаха никаква стойност в тази ситуация. Ако приемех договора, щях да помогна на малко на брой неслучайни хора и представители от животинския и растителния свят, но щях да оставя гражданите на моята държава без никакъв избор. В случай, че отхвърля предложението, подбраните индивиди щяха да разполагат с малко по-малко запаси, а населението на страната ми щеше да оцелее вероятно за по-малко от месец в своето мнозинство, но по това време щяха да се водят средновековни битки с хладни оръжия, зъби, подлост и нокти за последната глътка вода и последния залък храна. Хората щяха мъчително да измрат...

Секретарката нахълта в кабината ми и ме стресна. Беше много задъхана и не можеше да се изкаже. Успокоих я, че всичко е наред и обещах веднага да сляза в заседателната зала. Маргарита имаше отчаяния вид на подчинен, който трябва да предаде на висшестоящия новина, която определено няма да му хареса.

- Посланиците казаха, че имате пет минути преди полета им, госпожо Президент.

- Точно, колкото ми трябват! - станах спокойно от мястото си и отидох при Маргарита, потупах я по рамото приятелски и я изпратих до вратата на кабинета си, огледах се в огледалото, поднових си червилото и съвсем спокойно се запътих към залата, в която посланиците на трите най-могъщи страни в света ме очакваха от вече почти два часа. Сърцето ми туптеше толкова силно, че чувах пулса в ушите си. Външно бях безкрайно спокойна. Когато отворих вратата на залата, посланиците тъкмо се изправяха от местата си и се готвеха да тръгнат. Видяха ме и понечиха да се върнат по местата си с пуфкане и явно недоволство. Гледаха обидено. Усмихнах им се топло и се извиних за закъснението. Пожелах им приятен полет и благодарих, че тези огромни държави са уважили правото на избор на всяка малка страна в света. Похвалих ги за великодушната постъпка още веднъж с други думи и ги изпратих. Решението ми беше емоционално и неразумно. Крайно нерационално от моя страна. Някакъв майчински инстинкт у мен се обади в последния момент. Трябваше да закрилям народа си като орлица - това е разликата между жената и мъжа на ръководен пост. Хората неслучайно ми бяха гласували доверие. Предпочетох неравностойната битка с жаждата, глада, липсата на жизненоважни ресурси, пред предрешената съдба. Запътих се към кабинета, за да подготвя най-тежката реч в живота си. Най-тежката реч въобще. По пътя нагоре още чувах гласовете на възмутените посланици.

***

- Госпожо Президент, племето от крайбрежието праща благословия и мляно жито за планинските племена и Съвета. В замяна моли за сирене.

- Предай им благословията на Съвета, Маргарита! Благодари им и прати вестоносец до планинското племе на Кирил. Те имат диви кози, да пратят калъпи сирене на крайбрежните племена. 

- Да, госпожо Президент.

Маргарита затвори вратата на кабинета. Получих усещане за дежа вю. Спомних си как преди 20 години взех най-важното решение в живота си и спасих една голяма част от гражданите на страната ми. В ден днешен думата гражданин беше непонятна за децата. Науката пострада жестоко след слънчевото изригване, което остави планетата без електричество. Училища имаше и децата бяха грамотни, можеха да смятат и знаеха основни научни факти. Страдахме от нелечими на този етап кожни болести заради токсичната вода, но поне бяхме живи. Средната продължителност на живота по последни данни падна до 32 години. Цяло чудо е, че навършвам 63 този месец. Животът в Следапокалиптичната епоха е много труден за понасяне физически и много лек емоционално. Засега хората живеят в хармония. Очакват срещата си с Избраните индивиди и се надяват на подкрепа от тяхна страна. Нямаме информация дали има други оцелели в света, но вярваме в съществуването на Избраните. Щом ние оцеляхме с толкова малко ресурси, то те със сигурност са живи.

това е за днес. колко изчерпателно? 

веднага пояснявам:

велико!

Q: "гнуслива ли си?"

A: "да, гнус ме е от скучни хора."

и ако ти за последен път си използвал въображението си, за да сгънеш салфетките за коледното тържество у дома, най-вероятно си смъртоносно скучен, човеко!

юни е най-хубавият месец! как съм могла да го пропускам цели три години подред?!

така, както произведението е по-значимо от артиста; както наученото е по-ценно от припечеленото; както удовлетворението е по-важно от признанието; също и онова, което даваш, носи повече радост от това, което вземаш. правилото не е общовалидно. естествено, защото никое правило не е.

ето ме, бе! пак съм тук! ще трябва да свикана с разни познати добре забравени нередности и да подхвана някоя от започнатите и изоставени на кота сутерен пясъчни кули. 

сега, точно както преди, касиерката ще настоява за "идин и дивидисе", в автобуса ще ми предлагат "билетчи", в книжарницата най-често ще се случва така, че да "ни прудавът пирфуратури", а в баровете ще отговарят "ний сми нъ пьепси", когато просто поръчвам кола. от друга страна, морето ще е на минути от мен, съседите няма да надуват чалга всеки път, когато прескочат входния си праг, по улиците хората ще се разхождат хванати за ръце, усмихнати и спокойно влюбени.

даваш едно в замяна на друго, не можеш да имаш всичко, но можеш да се стремиш към това все пак. когато се затвори една врата, се отваря друга и бла-бла още дъвкани фрази по темата. бъди активен и върви към целта си без да се впрягаш много много, защото сеш' се - нещата не са винаги такива, каквито ги искаме и мислим. победиш ли бездействието, си на една крачка от успеха. гаранция, човеко!

т'ва да се има предвид. 'щото е важно.

не питаш нищо общо взето,

но имаш отговора пак.

естествено, не ставай смешен!

обичам те, и още как!

ампутирах си сърцето,

мислите си подредих,

паметта ми е заета, 

нямам никакви мечти.

и не искам да ме гушкат,

свикнах вече да мълчат,

от почивка имам нужда

и от повече вода.