Eugene Hütz! Боже, толкова е секси!

цъкни и го виж в действие! 
тук вече наистина в действие! enjoy! 

"Човекът, с всички свои благородни черти, все още носи в себе си незаличимия отпечатък от нисшия си произход"
Чарлз Дарвин

Да поговорим конкретно за българите. Забелязали ли сте колко често ние българите говорим за "българите" в трето лице множествено число? Вечно недоволни, възмутени от собствената си нация, високомерно излагаме своето неодобрение, изключвайки себе си от тази група. Ето това, дами и господа, е чиста форма липса на отговорност. В голяма степен тази липса на отговорност и приобщеност е причината за нашето морално, интелектуално и културно падение като народ. 

Факт е, че такъв проблем съществува. Българската студенция, вместо сплотена група от активни млади хора с гражданска позиция, се представя като едно безразлично към проблемите на страната си общество. Трудещите се хора в зяла възраст, масово оскотели или затворени, всеки в своята семейна капсула, нямат вяра нито в сънародниците си, нито в управляващите, затова вместо да възпитават децата си като борбени  граждани, оглеждат единаци, които се интересуват единствено от личния си прогрес (най-често финансов). Най-възрастните от нас, хора в пенсионна възраст, възпитани в съвсем различни времена - на други ценности и различни технологии, в голямото си множество не са способни адекватно да вземат решения по въпроси, актуални тук и сега. Това, уважаеми читатели, са нашите избиратели. Това сме ние. 

И докато тези от нас, които имат себе си за интелигентни и културни хора, стоим на своя въображаем пиедестал и вместо ковачи на съдбата на народа си, играем ролята на съдници, нищо няма да се промени. Изгодната позиция на мъмрещ наблюдател, е морално грешна. Ако ние масово не се възприемаме като част от едно общество, не се чувстваме отговорни за бъдещето му, не сме емоционално заети с неговото развитие и напредък, то това общество е болно. Общество от безразлични и безотговорни хора, заети единствено със своите лични дела, общество от хора, ангажирани с дребни цели... за какво въобще общество говорим?! Вероятно едно обречено такова.

Винаги съм вярвала, че глобалните проблеми трябва да се атакуват локално. В този ред на мисли, деградацията дори на сравнително малко по численост общество, като българското, е една загубена битка в световен мащаб. Битката за човешкия прогрес и за правото ни на по-добро общо бъдеще. На прага на екологична катастрофа сме, не можем да разчитаме на потребителските си идеали. Крайно време е за голяма промяна към по-добро. И аз вярвам, че тази промяна ще бъде. 

А на онези от вас, които ще кажат, че една птичка пролет не прави и ще отхвърлят идеите ми като обречена кауза, мога само да отговоря - да, една птичка пролет не прави, но стои там, за да напомня за пролетта. Една птичка не позволява пролетта да бъде забравена. И ако този сезон тя мръзне самотна и глупава, неадекватна на зимния фон, то следващият сезон към нея ще се присъедини цяло ято.

Промяната започва от единици. После залива света. Не разглеждай този призив за революция на мирогледа като полъх от 60-те години на миналия век. Разглеждай го като част от еволюцията на човешкия род и направи първата крачка да се отървеш от товарът на обезверение, който си получил по наследство!

Бъди птицата на промяната!

ниска избирателна активност = липса на гражданска позиция = ниска култура

това е формулата. съвсем ясна е. вие решавате дали ще си измислите поредното оправдание или ще постъпите като част от здраво интелигентно общество.

позитивният президент

***
Мислите ми пренасят мeланхолия
                        и други болести,
които се предават по вербален път
                                     или писмено.
Не е полезно да общуваш с мен,
а дори понякога си мисля,
                                 че е тежко
                                            и безсмислено.
Обичам те,
обичам те,
обичам те.
Обичането ми е безнадеждно.
От колко време вече
почти си тръгвам,
за да те оставя да летиш,
но се препъвам в прага ти
и ето ме - увиснала
                       безпомощно.
Парче скала
      на шията.

***
очертаваш само едното си око
плътно
с черен туш
и се взираш в огледалото

...исках просто да обясня чувството.




*говоря за чувството винаги да се виждаш през очите на другите

***
Бог е изрод,
който е успял да изпита равно възхищение
към отвратително и прекрасно.
Изрод с много ясен разсъдък
и противно на нечие мнение,
Той не е любов, светлина,
нито изящен художник, композитор, балерина,
не е даже плюшено мече,
нито е просто майката природа,
защото ако беше това
нямаше да има мрак, комети, грозници, жаби и раково болни.

Бог е изрод
и колкото по-интелигентен и свободен си,
колкото повече смисъл виждаш в ужаса и в благоденствието,
колкото повече се учиш безгранично да се възхищаваш,
толкова по-близо си до него.

Бог е изрод,
пред който всички са еднакви -
живи и неживи обекти,
и той само бегло определя законите на движение
с божествено безразличие.

Бог е изрод!
Слава на Бога!
Защото ако Той беше съвършен естет и моралист,
очите навярно щяха да бъдат стъклени,
а ние с теб никога нямаше да бъдем създадени.

***
от всички ваши празни приказки:
"Не се променяй!"
"Всичко ще бъде наред!"
"Гледай само напред!"
"Усмихвай се!"
"Радвай се!"
"Не се променяй!"
"Не се променяй!"
"Остани си същата!"
най-много мразя първата.
а онези дето все това ми пожелаваха,
бих искала да питам лично -
когато много ни хареса някой изгрев,
нима се молим утре да е точно същият?

ДЕЙСТВИЕ

Действие V

Най-тежките срещи са срещите с теб самия. След поредица грешни избори, последователни залитания в неправилна посока и прочие действия, които са ме отвели някъде много далеч от там, където трябва да бъда, се случват тези не съвсем приятни сблъсъци вътре в мен със самата мен. Една учителка от гимназията ми беше споменала, че когато стигнем до там да критикуваме всички и почти никой вече не отговаря на изискванията ни за симпатичен персонаж, е време да се замислим над себе си. Винаги съм се стремила да бъда толерантна към останалите, към техния стил на живот и мирогледа им. Понякога обаче реализирането на идеята да нямаш нищо лошо към останалите, изисква нечовешки усилия. Въпреки че съм склонна да премълчавам дребни обиди, да се правя на разсеяна, когато някой волно или не ме нарани, идва един момент, в който търпението ми се изчерпва, защото все пак имам някакво самоуважение.

Този случай не беше такъв. Бях изляла чувствата си върху "невинна жертва" и сега не можех да спра да мразя Образ 5. Човекът от огледалото е този, който ми е създавал най-много неприятности и едновременно с това е човекът, на когото най-много дължа. Може би затова колкото лесно го обвинявам, толкова лесно и му прощавам. Целта ми е да дойде време, в което между нас да няма нищо за прощаване. 

Поуката от историята е да не бъдем твърде критични към останалите, защото те имат своя опит и своите шансове. Културата, моралът и отношението към околните доста зависят от това кой, как и къде те е отгледал, от средата, в която живееш и се изграждаш като личност, от събитията, които те сполетяват и може би чак тогава от самия теб. Хората носят отговорност за действията си, разбира се, но (въпреки явното противоречие) не са виновни за онова, което са. Сложно е, а и доста по-мъдри хора са разсъждавали по въпроса и не са стигнали до общовалиден отговор, струва ми се, но моят простичък извод е - обичай хората, дори когато не ги харесваш. Ти вероятно не виждаш много смисъл в този извод, но аз го прилагах години наред. На практика това бяха най-хубавите ми години. Затова се връщам към този стил на мислене. Връщам се към себе си. Сбогом, Образ 5! 

ДЕЙСТВИЕ

Действие IV

Оказа се, че личният ми компютър, както всяко мислещо нещо, има нужда от специално внимание и поддръжка. Фактът ме отведе в сервиза, в който работи Образ 3. (Искам само да отбележа в скоби, че за да си вещ компютърен специалист, е нужно да бъдеш много тайно много готин. Наистина много много тайно!). Може би нещата щяха да протекат другояче, ако не бях срещнала Образ 4, Образ 2 и Образ 1 в същия ден. Както стана ясно, денят ми и без друго не беше от най-силните, а когато Образ 3 започна да мрънка със своята лека усмивка под мъхест мустак и сведен поглед, че техниката за Източна Европа я сглобяват в Тайланд, че качеството на стоките вече било много ниско и той не говорел само за техника, ами въобще, че нямало какво да се направи и щяло да става все по-зле... бла-бла... ми идеше да го цапардосам с нещо тежко. Сериозно, хора! Искам да кажа - има ли жив свеж човек в този край на Планетата?! Не издържах и го прекъснах. Трябваше да променя темата.

- Е, колкото по-калпава техника, толкова повече работа за Вас, нали така? - и намигнах с усмивка. Вижда се, че е умен млад мъж, нямаше причина да говори като отчаян пенсионер. Много се надявах разговорът да поеме в по-светла насока. Напразно.

- Сервизът не е мой. На мен почти нищо не ми плащат. В София компютърните специалисти вземат нормални заплати, но тук не е така. - отговаря той с неизменната си усмивка, която изразява нещо като "е, както и да е! да сме живи и здрави!". И това беше момента, в който, както се казва, чашата преля. При такава безработица е доста тъпо да се оплакваш от няколко бона заплата (не щеш ли, аз знаех точно колко получава, защото сервиза беше на приятел на баща ми).

- Ами защо не работиш в София, тогава! Хайде върви! Какво те спира? Млад си, промени нещо! Вместо да разваляш и моя ден, вземи се ощастливи малко! Защото днес ми дойде до гуша от негативни послания, честно! - повиших тон някак без да усетя. Тогава погледнах към Образ 3 - беше свел поглед съвсем, все едно гледа обувките си.

- Ще Ви дам талонче и заповядайте отново утре по същото време компютърът Ви ще е почистен. - каза го много тихо и смирено сякаш му се плаче. Обърна се и се затътри към дъното на офиса, за да донесе талончето и да го попълни. Отзад на фланеления му панталон имаше залепнала мазна троха от някакъв сладкиш, по всяка вероятност вафла, защото кутията стоеше отворена на бюрото. Стана ми тъжно са него. Изглеждаше наистина потиснат. Доста жалко, тъй като той беше най-интелигентния непознат в деня ми и едновременно с това, беше най-неуверен. Взех талона, когато ми го подаде и се извиних. Образ 3 вдигна поглед и за първи път ме погледна в очите. Гледаше ме с очите, с които аз гледах към Образ 1, 2, 4.

- Няма проблем. Довиждане!

ДЕЙСТВИЕ

Действие III

Срещнах Образ 4 на стълбището във входа, в който живея. Катереше стъпалата  с пуфтене. Жертва на обувките с висок ток. Можех да си я представя преди около четиридесет години, когато е била двадесетгодишна госпожица, как всеки ден обува прилежно измитите си лачени обувки с ток и обира купища комплименти с леката си походка на сърна. С годините потока на похвалите е пресъхнал, а ходенето с високи обувки се превръща в самобичуване по навик, което явно не е основателна причина за упоритата презряла дама да обуе нещо удобно. Поздравявам я учтиво, а в отговор получавам някакво мрънкане.

- Кое му е доброто на деня?! Асансьорът пак не работи! Ама ти нали живееше на третия етаж, та какво ли ти пука! - и ме поглежда с една такава ехидна усмивчица, че ми се прищява да и отговоря в духа на нейния тон, но нямам време за дебати и измънквам нещо от рода на: "Дано го оправят по-скоро!".

Видимо недоволна от неуспешния опит да ме провокира Образ 4 тръсва глава и ме стисва здраво през лакътя.

- Няма да го оправят, нямааа! В тази държава нищо не работи както трябва. И техниците не ги ли виждаш какво правят - идват, закрепят го за ден-два, вземат си парите и после трябва да ги викаш пак, и да им плащаш наново. За този месец вече шести път го ремонтират и пак не работи. Шест пъ-ти! Той и да работи, човек вече се страхува да се качи. Българска работа! - изговаря тези думи много бавно, внимателно и леко напевно, сякаш ми открива мъдростта на вековете. Аз донякъде съм съгласна с нея - наистина повечето неща в този съвременен свят на агресивните потребители са нетрайни и некачествени, но не ми харесва, когато използват националната ми принадлежност като нарицателно с негативен смисъл. Още повече се дразня, когато го правят мои сънародници (и то не някакви неразбрани творци и нереализирани гении, а съвсем обикновени средностатистически хорица). 

- Добре, че не сме българки - отговарям тихичко, за да не ме чуе съвсем и намигам. После добавям с нормален тон - Хайде! Довиждане! 

Оставям я с онова изражение на човек, който си мисли "ще видиш и ти ще дойдеш на моя хал някой ден". Попълвам въображаемия си списък с "мъдрости" за деня с твърдението, че "в тази държава нищо не работи както трябва" и ускорявам крачка, за да не изтърва автобуса.

ДЕЙСТВИЕ

Действие II

Преди да се заловя с шофьорските курсове един приятел най-безцеремонно ми представи гледната си точка относно това какви хора посещават лекциите. Цитирам: "Нямаш си ни най-малка представа какви идиоти ходят там.". Аз, разбира се, не приех мнението му за непременна истина и отидох с позитивна нагласа. Изкарах късмет и повечето курсисти бяха приятни хора, с които не е скучно да прекараш кратките паузи. Образ 2, както може би се досещате, беше очевадно изключение. Въпреки това, когато се намести до мен и започна разговор, аз поддържах диалога с най-чаровната си усмивка и дори се почувствах принудена да дам координатите си в социалната мрежа, когато ми ги поиска.

Когато се прибрах от студио Х, машинално включих компютъра и си направих кафе. Оказа се, че имам лично съобщение от Образ 2 - факт, който леко ме подразни. Но все пак отговорих, защото нали съм учтиво дете, а и с "хубавеца" сме си вече познати. Ще предам относително дословно разговора, защото е почти невъзможен за преразказ. И така...

Образ 2: "zdr zelena shap4ice?"
Аз: "здрасти :)"
Образ 2: "ko pr ;)"
Аз: "пия си кафето. хайде до след малко"
Образ 2: "mi toi e sled 2 4asa kursa"
Аз: "аз живея на един час път от там :)"
Образ 2: "em na4i imash 1 4as ;)
shto taka sama si piish kafeto nqmash li si aver"
Аз: "далеч е"
Образ 2: "nsht ne razbiram koe e dale4"
Аз: "приятелят ми е далеч" (добре, признавам си, тук вече съм изгубила търпение и продължавам разговора не от учтивост, а по някаква крива логика, защото съм леко нервна)
Образ 2: "kofti"
Аз: "еми шанс. аре до после"
Oбраз 2: "shto taka me rejesh"
Аз: "нищо подобно имам работа просто"
Образ 2: "to i az sam na rabota sega ama :D"
Образ 2: "ai da si ta voda na kafe ;)"
Аз: "не благодаря въпреки че ми беше много приятно да си поговорим" (и имбецил би разбрал, че не говоря сериозно, но не...)
Образ 2: "posle pak shte iskash ;)"
Образ 2: "znam vi az vas s averi morqci ;)"
Аз: "объркал си се"
Образ 2: "ne mi se prei"
Образ 2: "ai sled kursa ta voda na razhodka da znaish :)"
Aз: "не става"
Образ 2: "stava shtom batko ti kazva"
Образ 2: "vnimavai shtoto posle 6а sajalqvash"
Образ 2: "takiva kat men rqdko sa sreshtat ;)"
Аз: "надявам се аре чао вече"
Образ 2: "na4i posle sa razbrahme na mola na kafe"
Аз: "да, разбрахме се. да НЕ ходим :D"
Образ 2: "samo da ne tarsish posle"
Образ 2: "za kfa sa zemash samo ne znam"
Образ 2: "samo moe da si me4taish za takav kat men ti"
Аз: "е чак толкова смели мечти нямам :D"
Образ 2: "s toz harakter nqma da probiish"
Образ 2: "ne e moderno da sa praish na mngo tejka"

Това беше втората ми житейска истина за деня. Поредният неочакван урок от почти непознат. Твърдението "Не е модерно да се прайш на много тежка." засягаше една друга болезнена за съвременното общество в страната ни тема. Темата за леките момичета - поизхабена като самите тях.