ДЕЙСТВИЕ

Действие I

Излизам от вкъщи с най-широката усмивка, която мога да предложа на света, при все че устата ми е сравнително малка. Първото същество, което срещам тази сутрин, е едно бездомно коте, което живее в района на моя вход. Този път ми разрешава да го погаля и даже се отърква в крака ми. Става ми някак още по-радостно, защото много отдавна се опитвам да спечеля доверието му, но все безуспешно (даже подкупите от резенчета салам не проработиха отначало).

Но сега по същество. Към срещата ми с образ 1.

Не знам дали сте забелязали колко трудно се намират свестни фризьори. Особено, когато търсиш добър специалист, който работи на разумна цена, не е затрупан с клиенти и е възможно да си запазиш час от днес за утре. А да! И освен това студиото му е близо до дома ти. Аз още не съм открила такъв и така се озовах в салон Х, където образ 1 се е настанила пред маникюристката и разказва историята на своя живот. Набиваща се на очи личност. Смее се силно и често. Смее се дори след като кихне - изглежда на самото звучно кихане. Замълчава, докато аз обясня на фризьорката точно какво искам, но през цялото време шумно дъвчи дъвка. После подхвърля, явно на мен, въпреки че беше трудно да схвана веднага:

 - Що ни съ напрайш черна, много ши ти ходи? -  и ме поглежда с най-безизразния тежко гримиран поглед, който може да си представите в девет и половина сутринта.

Смотавам някакъв отговор в духа на: "решила съм да не се боядисвам, докато не ми излязат видимо бели коси", но нейното мляскане ме разсейва и гласа ми излиза съвсем плах.

 - Е що ти кой набур си? - пита тя недоумяващо и след като отговарям на не съвсем тактичния и въпрос, образ 1 се разсмива с глас и добавя - Майкооо, аз бях трети клас, кату си напрайх руси кичури и оттогава съм била и руса, и черна, и червена...

Усмихвам се и замълчавам. Въобще не знам какво се очаква да отговоря в тази ситуация. Образ 1 разбра, че при мен удари на камък, затова продължава да разказва историите от личния си живот на фризьорката и маникюристката, с които явно се познава. Говори за бившия си приятел, за настоящия си официален приятел, също за (доколкото успях да следя storyline-а) няколко потенциални любовника и един настоящ. Фризьорката вметваше разсеяни въпроси като: "Оу и ти кво?", "А той кво каза?", "И накрая ко стана?", видимо отегчена от разговора.

След като явно се поизчерпа, образ 1 започна без никакво смущение да ме наблюдава. Виждах я в огледалото и се усмихнах, когато погледите ни се засякоха, но тя се направи на разсеяна и погледна настрани. Миг по-късно отново се обърна към мен и започна да ме оглежда. Очите и се стрелката ту към обувките ми, ту към косата, а аз тайно се молех да не ме заговори отново. И естествено тя го направи.

 - Ти ут кварталъ ли си, ни съм тъ виждъла?

 - Да, това ми е постоянния адрес, но не бях тук четири години. - отговарям чинно. Добре, този въпрос беше лесен.

 - Е що, къде си ходила?

 - Ами учих в София и живях там. А ти откога живееш тук?

Но мацката пренебрегва въпроса ми и задава поредния си към мен.

 - И кво учи в тъз София? Сички ногу учат, кво учити толкуз? Имам една аверка, сега я приеха в УНСС-то, ама като я слушам то било голям купон, то такова учене и аз мога да го уча. - следва смях.

Не ми е смешно. Темата е сериозна, но не ми се занимава. Наистина ми е писнало да обяснявам на хората, че студентите в България не са само това, което показват по новините, че не всички сме безнравствени, че не сме сган и прочие. Усмихвам се и замълчавам. Отново.

 - Ти вубще що си съ върнала? Ни мужа ли толкоз някуй софиянец да свалиш?

 - Догодина заминавам, за да си изкарам магистратурата, споко. - отговарям сравнително неутрално. И сега следва репликата, която месеци наред няма да мога да изтрия от главата си. Предполагам нещо, което образ 1 просто подхвърли, без да влага много мисъл.

 - Уф стига и ти с туй учене, ма! То с учене ду никъде ни съ стигъ в таз държавъ. На България не и трябват учени хора!

"На България не и трябват учени хора." - констатация. Аз естествено мисля, точно наопаки. Още повече след това падение на образователната ни система, бих го нарекла още образователна криза. Но успях някак отново да премълча и да се усмихна.

След като прическата ми беше готова и се видях в огледалото, наум задрасках студио Х от списъка със салони, в които да се подстригвам. Благодарих на фризьорката, казах "Чао" на излизане и докато затварях вратата чух образ 1 да ми подвиква:

 - И дъ са боядисаш черна, ши станиш адска мадама, да знайш!

ОБРАЗИ

1. сещате ли се за онези момичета с неизменен вечерен грим, тупирана боядисана в неестествен цвят коса, празен поглед, ноктопластика и вечна хрипава кашлица? обръщат се към теб и те гледат като извънземно. ясно е, че не те разбират. и ти тях не разбираш. не разбираш защо обличат спортно яке, едновременно с обувки с висок ток, не знаеш защо чантичките им са задължително по-малки от портмонето ти и малко се съмняваш в личната им хигиена. какво се върти в главите на тези момичета?

2. ами за момчетата в яке от изкуствена кожа, спортни обувки плътно прилепнали по крака във флуоресциращ цвят, бръсната глава, тънки вежди, обезкосмени крака и гърди, и ръце, и всичко, с блещулки по апликацията на розовата тениска? имат някаква нездрава стаена агресия в погледа. и неразбиране. сменят колите по-често дори от мацките. избират ги евтини, използвани, добри на външен вид, без значение вътрешното състояние и пръскат много над стойността им за поддръжка. да, за момичетата им говоря.

3. а сещате ли се за онзи смрадлив книжен плъх, който твърде рано загуби надежда? със старомодните му не съвсем  чисти дрехи, със сенките под очите, тлъстинките в областта на талията, с увредено зрение и гръбначно изкривяване? не? нито пък аз. знам че съществува само интуитивно, никога не съм го виждала, никой не го е виждал, той няма приятели. предполагам, че има профил в социалната мрежа, но най-вероятно и там няма много приятели.

4. може би помните онази вечно недоволна съседка с красиви дрехи и увиснали бузи, прекалява с аксесоарите или ги избира твърде крещящи, а косата и е голяма и ярка? мрази хората и вярва, че всички са срещу нея, тревожи се много повече от необходимото и никога не са я виждали с усмивка. преди е била задръстенячката на класа и много е зубрила. малко се е надценявала, защото учителките винаги са я хвалили и тя е вярвала в прекрасното бъдеще. настоящето непрекъснато я разочарова, а разочарованието я прави нещастна, дребнава и плитка.

5. петият образ съм аз в най-слабите си моменти  - едновременно неуверена в себе си и критична към останалите, с ригиден характер и мек поглед, мълчалива и в същото време истерична, с малко, но подбрани приятели, с много съвсем хаотични мечти и сравнително голямо количество свободно време. поглеждаш ме и мислиш, че съм ти ясна, а то нищо общо, защото аз на себе си още не съм. но пък нищо, мисли си каквото искаш.

това е. само тези пет образа ще разгледам. да видим каква ще я свършат! съжалявам, че не откриваш себе си тук, но текстът по план трябва да продължи като повърхностна хумористична история, а сериозните герои не ме предразполагат в тази насока.

И така...

http://savoiaonline.files.wordpress.com/2012/12/annstreetstudiocinemagraph00.gif?w=615&h

и летящи прасета, разбира се!

***

напоследък написах няколко болезнени текста, които предпочитам да останат в "чернова", за да не вкарвам трагизъм в линията на малкия си усмихнат блог. намирам света за предимно мрачен, животът е тежък и лошите неща все са малко повече от хубавите. именно затова според мен човек трябва да се стреми към светлината. ако в деня си имам пет несполуки и едно единствено хубаво нещо, аз предпочитам да благодаря за доброто (колкото и малко да е то), да го споделя с околните и да се опитам мълчаливо да поправя лошото. не винаги успявам, защото по природа изглежда съм склонна към меланхолия, но наистина се старая. животът е кратък и вероятно ние не определяме сами съдбата си, но сами си избираме гледната точка. винаги съм казвала - трудно е да си щастлив, не защото никога не съм изпитвала онова пърхащо безгрижно щастие, а защото знам какво коства да го запазиш за дълго. щастието не идва отвън. истинското дълбоко щастие е вътрешна светлина, почти константен ентусиазъм и поглед за хубавото в живота. при едни е по-силно, при други е по-слабо, но всеки го има заложено в себе си. аз изначално съм от втория тип (може би заради средата в която съм пораснала, възпитанието или събитията в живота ми) и цял живот периодично се изправям пред вътрешните си демони. някога ми трябваше подкрепа, защото тъгата ме обвиваше като пашкул. сега гордо мога да кажа, че се справям съвсем самичка. наздраве затова!  

"Да очакваш животът да е справедлив с теб, само защото си добър човек, е като да се надяваш лъвът да не те изяде, само защото си вегетарианец."

***
аз съм жираф
дилетант в свободата
с глава в небесата
и с крака на земята
тревопасен
сравнително лесна плячка
сравнително труден за общуване

чифтокопитен с крила на душата

хич няма да ти обърна внимание
освен ако не си птица
(или поне жираф като мене)

загубих тайната магия
да внасям хубаво в живота ти
и оттогава само правя празни опити
и после питам: "а сега работи ли?"

това са най-сладките детски гумени ботушки на света <3

***
разбирам и всъщност много харесвам класическия стил... в писането, в рисуването, в музиката, в любовта и в живота въобще. просто на мен не ми се получава.

има толкова много чудесни неща за правене, гледане, слушане, рисуване, четене, учене, мислене, обичане, разбиране, проучване, запомняне, създаване, изработване, писане, измисляне, проучване, наблюдаване, търсене, откриване, готвене, ядене, пиене, консумиране, сънуване... и в този момент някой ми се оплаква, че му било скучно! значи този 21ви век започна с ега ти скуката. чудя се как някой още не буквално умрял от това... ами нямаш право да ти е скучно и точка. щото баси колко повече възможности имаш от онези преди теб (и най-вероятно от тези малко след теб), а ти си ми увесил нос и се жалваш за глупости. вложи малко ентусиазъм даже в ресането на косата, в миенето на зъбите, в сутришния си душ... ами какво преди сто години дори тези елементарни неща са били доста по-тегави, честно.

:)

за да да постигнем пълно щастие в тази Вселена, трябва първо да преодолеем антропоцентичната представа за нея.

да си щастлив понякога е също тежко
нали и щастието има си цена

направих няколко от тези последните дни. първи опити са, правени са с една дебелина на графита и почти без гума, затова не бъдете твърде критични :) 

***

***

днес не мога да се спра да правя хипстърски неща, даже си снимах храната, но обещавам да ви я спестя.

знам, че те обичам, защото
ми идва отвътре,
когато  рисувам по запотено стъкло със ръце,
да изпиша красиво твоята буква
и да я оградя със сърце.

и аз я имам тази болест:
патологична емпатия. и се гордея с това.

този ми е от мама. много го обичам! не съм лакома и нахална. смисълът на подаръците е да им се радва човек, нали така? :) 

ако си слагаш всичко на сърцето, то ще се смачка. затова напоследък не му мисля много. уча се!

YES, I AM A STALKER.

видял си лошото в света отблизо и към момента предпочиташ да си останеш капсулован в непромокаемата материя на своя антисоциален въображаем костюм. открехваш го два или три пъти в седмицата за подбрани хора и ги оставяш да влизат или да наблюдават отвън на своя отговорност. концентрирал си се върху себе си, защото много отдавна имаш нужда от това. в съзнанието ти са детайлно изградени две картини на това-което-трябва(ше)-да-бъде. не си ги споделял с никого, защото още вярваш в тях. в късната сутрин надничаш в душите на виртуалните си дружки, здраво стиснал чашата с кафе. душата ти е лакома. душата ти е ненаситна. очите поглъщат, умът смила, съзнанието осъзнава... колкото може да поеме. опиянява се със силен коктейл от геомеханика и силвия плат. после се намира някой битовизъм, който да те измъкне от тази маниакалност.

утре ще ровиш пак.

ще търсиш съкровище на чужда земя,

ще го изучиш и ще създадеш свое собствено.

обмисляш преди това да си причиниш още един самотен период на тотално откъсване от света, за да достигнеш пълна независимост в мислите и творчеството си. идеята е изначално тъпа, отхвърляш я, абортираш...

знаеш само, че искаш, когато излезеш изпод костюма, да гледаш през детските си очи, да виждаш само най-доброто у хората и да не съдиш света. вярваш, че има само един начин да се справиш със злото и той е като съсредоточаваш мисълта си върху всяко срещнато добро. това е твоето бъдеще.

но сега имаш още много да се учиш.

губят ми се няколко силни момента в последните пет месеца: липсват ми двата концерта, на които щеше да ме водиш и посрещането на изгрева на първи юли, още не ми достига... да видим... една разходка под топлия летен дъжд, една игра с лед през най-горещия ден в годината, бой с възглавници и знам ли какво още не. липсват ми ти и аз, но онези, които някога бяхме. и само аз съм виновна, защото винаги съм била безразсъдната страна във връзката ни. винаги аз съм казвала: "давай!", измисляла съм старателно в главата си щуротиите, които по-късно да правим заедно. 

затова ще завъртя една идея назад времевърта до онзи глупав момент, в който ми хрумна, че трябва да порасна и ще го залича завинаги. 

"Има само детство и смърт. И нищо по средата..."

note to self:

има хора които никога няма да те разберат - нямат капацитета или от чист инат, имат закоравели представи или нещо друго. тези хора най-често лесно се разпознават. не си губи времето в празни спорове с тях, няма смисъл. напълно излишни усилия. не е задължително, разбира се, всеки път да отстъпваш, но можеш просто да подминеш мнението им с "предполагам, че за себе  си си прав/а". толкова е просто!

"и когато се сетих за това, ми стана толкова отвратително, че си хванах косата и започнах да я търкам в цялото си лице!"
-сестра ми; да, наистина, тя е толкова сладка.

тва е някъв стикер дето съм го рисувала преди година и нещо

кой зъл ум ме видя с лабораторна бяла престилка и предпазни очила зад пробно тяло което изпитвам на опън натиск и усукване питам;

като дете си се представях като балерина художник или лекар който лекува децата безплатно защото бях гледала един филм за децата от третия свят и бях плакала цяла нощ и бях обещала на татко че когато порасна ще отида и ще ги спася а той още тогава се усмихна и каза че не стават точно така нещата а как стават питам;

защото се виждам през очите на мъжа когото обичам и не си намирам място и кожата ми стяга може би защото той никога не се е замислял как и къде ме вижда в бъдеще защото не вярва в мен и аз покрай него не вярвам в себе си а не е ли това един затворен кръг питам;

дойде едно момче и ми каза да пия повече и да се посветя на изкуство на жените много им отивало да се занимават с изкуство а какво отива на жена която никога не се почувства като жена питам;

но е безполезно;

защото докато търсиш себе си пространството времето обстоятелствата и прочие неща от които зависим се изкривяват и ти се озоваваш някъде вършейки нещо за което даже не си знаел че съществува като задача а възможностите ти се простират горе-долу докъдето ти стигат очите и ти си затворен в тази клетка и измъкване няма и ако не се научиш да живееш добре в нея за какво си живял питам.

имам нещо хубаво под ръка, разбира се:

http://www.youtube.com/watch?v=ghb6eDopW8I

и една стара снимка на таванската стая от порутената плажна вила от миналото ми:

много искам да ви покажа нещо:

и това:

http://www.youtube.com/watch?v=3giaGCFcWXQ

***

най-мразените 

не са хитлер, мусолини и наполеон

не е буш

не е нито кое да е камикадзе

не е дявола

не е жокера, блейн, жената-котка

не  е волдемор, фауст

не е вълка от приказката за червената шапчица

не е никоя вещица

не е математиката

не са страхът, гладът, расизмът

не са смъртта, войната, нищетата

не е злият учен, нито някой пълен невежа

не е то 

не са боговете

не е пришълецът

не е вирусът

не е паразитът
не е чумата

а е онзи, когото най-много си обичал

но по една или друга причина

чувствата не са били взаимни 

***
да. ти не се подчиняваш на моите формули
появяваш се само, когато решиш да се появиш
и точно толкова внезапно изчезваш
уж си до мен, а те няма никакъв или обратното
ти си корен квадратен от минус едно
знам само, че не си реален
поне не в моя нереален свят
а да си нереален в нещо нереално
често е равносилно на това да бъдеш съвсем уравновесен и прагматичен
направо се побърквам от твоята последователност в задълженията
и отдаденост на онова, което се случва в главата ти
където все по-рядко си намирам място
защото си имаш толкова много друга работа
и вероятно си забравил, че "да" ми е най-любимата дума
а аз неслучайно започнах тези редове с нея
защото без "зависи" и без дори да си ме попитал
за теб имам все един константен положителен отговор

***
била съм в главата на всеки един от бившите си възлюбени
съзерцавала съм чарковете им с часове
наблюдавала съм как работят механизмите на душите им
изчислявала съм
правила съм тестове
смазвала съм зъбните колела
(не обичам шумни машини)
следила съм производството
окачествявала съм продуктите
решавала съм всяко уравнение на мислите им
изследвала съм сложните функции на идеите им
извеждала съм всички процеси с математическа точност
отчела съм процентната грешка в крайните резултати
прилагала съм метода на пълен контрол над емоциите
и чувствата
и на допустимите напрежения
но на раздяла
когато приключа и последния си експеримент
непременно вземам някое винтче за спомен
затова сега ви се виждат счупени

ФАКТ

до една възраст си още "твърде млад" и имаш дежурно извинение за всяка грешка. после неусетно чукваш двайсеттака и никой няма да те търпи комплексиран, смачкан, засрамен, безхарактерен, апатичен, странно усмихнат, без грим, неугледен, скромен, свит на точица, изтерзан, нещастен, ако ще да имаш богат вътрешен свят и да си пич в позната компания. от хипито до аристократа, хората сме ограничени и както ти не успя да простиш възтънките вежди, топираната коса и мрежестия чорапогащник на стюардесата в автобуса от София за Варна, така и на теб няма да ти се размине, ако се изтърсиш в елитен клуб с работно облекло и маниер на ощипана девственица. две думи: стегни се, момиче! (всъщност са три). и да не ти пука! сверявай си часовника чат-пат, но ако ще лижеш нечий задник, най-добре взимай пример от котките!

ФАКТ

Да си го кажем право - има три основни възможни отсрещни реакции, когато захванеш тема, непозната на събеседника:
1) реакция на интелигентен човек: признава, че не знае нищо по темата и изслушва с интерес повече;
2) реакция на средноинтелигентен човек: твърди, че е в час с конкретната тема, но все пак изслушва с какво можеш да допълниш "знанието" му;
3) реакция на пълен тъпанар: преди дори да си довършил изречението започва да обяснява защо ти непременно грешиш.

Аз съм принцеса с кецове. Точно такава съм и никога няма да се променя, каквото и да си мислят останалите. Носят се по мой адрес едни коментари, че и на мен щяло да ми дойде времето да порасна, да се отуча от досадните навици, да се науча на обноски,  да се изкача на лачените обувки, да започна да кокетнича, да се превърна в истинска дама. Бягайте всички с вашите старомодни клиширани теории, някои неща наистина не се случват на всеки!

Така и не се научих да приемам комплименти с усмивка и пърхане с миглите, а все отговарям с кикот и „ама хайде, моля ви се!“ и в крайна сметка отказах добро и недоброжелателите да пускат захарни фрази по повод новата ми рокля, бижутата, панделката в косата ми, косата ми или новата ми картина. Не, че нещо, просто не обичам комплиментите, страх ме е да не изгния като зъб от толкова много сладко, разбирате ме. Освен това съм твърде пряма и понякога прибягвам до изрази, типични за футболните фенове на националния стадион по време на грешно отсъдено нарушение. Държа да изкажа мнение, дори когато заради темата се предполага, че няма  да имам такова, всъщност най-вече тогава и обожавам глупавите изражения в отговор, застинали с устата на „о“. „Малко си грубичка!“ беше най-смешната и едновременно с това сладка реакция, която съм предизвиквала в такива ситуации, но истината е, че не съм грубичка, просто често „курва“ наистина е най-подходящото нарицателно, когато коментираме съвременната политика.

По-късно дочух, че ме вземат за чалната. „Какво по-хубаво!“, казах си аз и започнах съвсем съзнателно да доказвам на хората, че луд умора няма, луд на шарено се радва и че „лудите, лудите - те да са живи!“ не е случайна фраза подхвърлена в някакъв роман на български класик, ами си е път към спасението на този шибан народ, дето толкова си е изкривил представата за ценно и естетическо, че ми иде да забегна, ама няма само и само, ей така, да ви лютя в очите, та да видите, че купона не се изчерпва с колан от пайети и ямболска гроздова, ами има хиляди измерения, някои от които скрити в осъзнаване на проблемите на квантовата физика и среднощни битки със задачите на висшата математика. Идеята ми, естествено, не е всички да се изсилят да мъчат науката, но е добре някак от обща култура да знаят, че теорията за човешката еволюция на Дарвин е от едно време насам вече доказана, и прочие безполезни факти, като кой в момента е президент на Америка, е не лошо да бъдат проучени. Нищо лично, момичета, но на моменти се чудя за чий е било онова “горене на сутиени” в края 60те години на миналия век.

Ама аз съм изпила не една или две бири направо от бутилката, ходила съм по нужда в близките храсти и едновременно с това поназнайвам малко механика и строителни конструкции, и изобщо не се давам на онези интелектуални момченца, дето ми пият сайдер в лъскавите клубове. В крайна сметка не съм невинното девойче, което виждат на пръв поглед в мен, но вярвам в извънземни и наистина мисля, че парите не са толкова важни, мечтателите за мен са по-готини от работохолиците, а когато се разхождам сама по улицата вечер, ме преследват най-упоритите въображаеми чудовища. Може би един ден, когато сбъдна и последната си мечта и се отърва окончателно от суетата, когато придобия вид на една от онези явно поживели си добре жени далеч над средната възраст, няма вече да живея във въображаемия  си свят и най-сетне ще улегна, но и тогава няма да има достатъчно широка рамка, в която да ме сложите, заклевам се.

Та исках нещо друго да кажа: Да, има и такива момичета, които сякаш са си изпреварили времето или то изостава след тях (не мога да преценя със сигурност). Те са едновременно медиуми, будители, скитници, напълно побъркани, гейши, музи, учители, лечители, водачи, мъченици. Те са в свои води и съвсем не на мястото си. Те променят света без да ви питат, по свое усмотрение, без дори да забелязвате, променят и вас и ви карат вие сами да променяте света около себе си. Като зараза са. Те са напълно независими, дори от времето и все тая при какви обстоятелства ще ги срещнете, когато това се случи, ще ги разпознаете. Тогава им направете път, отворете им вратата, отстъпете им място, подслонете ги под чадъра си или знам ли... направете нещо малко и възхитително за тях, защото най-вероятно, точно в този момент, те спасяват света.

***
аз съм от онези малки, невинни на вид момиченца, в рокли на цветя и прочие, за които по-късно разбирате, че бесят куклите си в килера. (в действителност не съм, разбира се. но понякога, когато много искам да сплаша някого,  се преструвам на такава.)

***
Времето препуска
като див кон,
отлита като ракета
със скоростта на светлината,
даже още по-бързо.
Време за другите.
Време за себе си.
Изтича
през пръстите,
през мечтите ми,
между две чаши кафе
и целувка.
Време за губене.
Време за пазене
в кутия с катинарче,
на нощното шкафче,
зад врата с ключалка.
Време изпърхало в щастие.
Време удавено в мъка.
Време откраднато
от приятели
за прегръдки.
Време за любов.
Време за война
със себе си,
с предразсъдъците
и със страховете.
Време разделно.

Време на прах,
на малки глътки,
мигове като шотове,
дни като голямо капучино
с много мляко
в порцеланова чаша
през зимата
до прозореца.

Птица на рамото.
Време за лов.
Слънчево време.
И хоп!
Гръмотевична буря.

В безвремево измерение.
Времето е живот.

ти ми каза, че ако едно нещо не е трудно, няма никакво предизвикателство и тогава ми хрумна, че може би е точно това. за отговора на въпроса "защо все плувам срещу течението?" говоря...

той1: "изпей ми нещо!"

аз: "мисля че предпочитам да ти нарисувам музика."
.
.
.
четири години по-късно:
той2: "но това беше метафора!"
аз: "метафора ли? какво е това? армира ли се?"

***
Повече се харесвам невидима.
Не ме забелязвай, не ме забелязвай...
докато променям света.

Една подчертано женска история

Дрехи, дрехи, дрехи... Толкова много дрехи! И никога не намираш нещо подходящо за повода. Факт. Друг път би отложила срещата с ден, за да има време за покупки, но сега...

Холограмният екран на нанофона и се активира. Кратко писмено съобщение, спокойно. Щеше да го чете по-късно. Първо трябваше да реши какво да облече довечера на партито за Края на света. Още не беше набелязала нищо, а вече беше следобед. Събуди се късно днес, защото беше плакала до сутринта.

Физиономията на Главния Говорител и циркулярното съобщение, което всеки човек на планетата беше получил снощи в десет и десет местно време  на майчин език, бяха сигурно запечатани в съзнанието и. Сигурно запечатани, защото учените наскоро доказаха една ексцентрична дори за времето си полуокултична теория за Общото вселенско съзнание. Оказа се, че след физическата си смърт всеки висш примат се включваше в едно концентрирано заредено кълбо от памет чрез съзнанието си. И това беше всичко! Доста по-добре от нищо, но както и да го погледнеш, там път и избор няма. Просто се разтваряш.

Затова бяха решили да си създадат хубав последен спомен. Тя, бившият и още няколко човека без особено значение. Щяха да отидат на партито в Музея на НЕкомфорта. Вход свободен и безплатно пиене.  И то в музей! Този представляваше по-скоро архитектурна експозиция на непрактичната мисъл.  Сградата беше нарочно наклонена, плочите вибрираха, когато тежките електромобили минаваха по улицата вън, колони изникваха там, където най-малко ги очакваш, необезопасени отвори по пода, нито един прав ъгъл, най-разнообразна височина на стъпалата от едно и също стълбище... общо взето всичко, което би те накарало да се чувстваш некомфортно. Архитектът беше отнесъл много подигравки, преди да намери проектант,  който да се съгласи с концепцията и дори да допълни няколко нови идеи. Знаеше това, защото беше участвала в проекта. Тогава се запозна с бившия си приятел. Излязоха няколко пъти след работа, после тя го покани в дома си и докато се усети той вече се беше пренесъл при нея. Започна да охладнява, една вечер и каза, че „да, тя изглеждала относително хубава, но даже най-неприятната на вид жена предизвикавала повече желание у него“. Затова и следващият път, когато опита да влезе в апартамента, не се изненада, че сензорът не разпозна пръстовите му отпечатъци. Отиде до рецепцията и си взе багажа.  Не я потърси повече.

До вчера. Обади и се непосредствено след циркулярното съобщение. Вероятно беше самотен и явно не искаше да умре в самотата си. Покани я да излязат вечерта, после всички участвали в проекта за Музея получиха VIP пропуск за парти. Колко удобно!

Сега оставаше само да избере обувки, защото вече набеляза къса рокля в цвят малина. Можеше да обуе нещо ниско и удобно, за да не се препъва по пътя по време на самата катастрофа... би могло да стане напечено и да се наложи да тичат... Все пак реши да се изкачи на високите си обувки. Така и не ги беше слагала откакто ги купи. Ако се наложеше да бягат, просто щеше да ги събуе и да продължи, като в стар стар комикс.

На излизане си спомни за съобщението. Активира нанофона.

„Да се видим малко по-рано :)))“

Нямаше смисъл да отговаря и без това вече беше късно, беше късно дори за първоначалната среща и най-вече беше късно за тях. Бяха минали три години от раздялата им.

Известно беше, че Кометата ще удари Земята малко преди единадесет вечерта. Вече минаваше десет и половина. Тя беше останала сама с него на наклонената тясна тайна тераса на осмия етаж. Водиха разговор вяло, колкото да не се оставят на тежки мисли. Всеки си припомняше живота на лента. От Музея им раздадоха таблетки силна отрова на влизане за всеки случай.

-Може ли да те целуна? Не съм целувал жена след раздялата ни... аз се посветих на работа и времето някак...

Не му отговори. Наведе се и го целуна. Доплака и се. Защо бяха изгубили толкова време? Защо трябваше да чакат най-последния момент на света?

Тогава небето стана червено, задуха вятър и цялата Земя затрепери. Сградата се беше превърнала в някаква адска ърбан люлка, някаква кула от криворазбран увеселителен парк. Започваше се! И скоро всичко щеше да приключи.

 Той хвана ръката и, а тя се дръпна като опарена.

-Не, това не е нашата любовна история, а Краят на тази планета. Дръж се мъжки!

Заради него беше прекарала последните си години като незряло момиче с разбито сърце. Искаше да си отиде като силна независима личност.

Миг преди невероятния край той успя да погледне към нея и да кимне в съгласие. Очите и гледаха към небето въпреки, че там нямаше нищо освен прах, пепел, трески и дим. Тясната тераса, проектирана без парапет се отскубна и полетя някак безгравитационно, а безжизнените им тела се отлепиха от плочата и въздушното течение ги понесе към нищото.

***

Не си го беше представяла толкова... сладко! Като късна полудрямка след много много тежък ден. Носеше се леко в пространството под действието на някаква непозната сила и сякаш беше придобила нова сетивност. Усещаше всичко по-многоизмерно. Черпеше от останалите съзнания информация дълбоко в същината, осъзнаваше я и я преживяваше. Различните съзнания имаха различен заряд, но дори най-тъмните изпитваха странен възторг, неизчерпаем. Възторг около теб и в теб. Хармония и всички същества в нея. Вселенски мир – наситен и едновременно с това пуст. Колко беше хубаво! Животът сякаш едва сега започваше! Разминаваше се със съзнания от друг град, друга държава, друга планета, друг свят и черпеше от тях без езикова бариера, без граница. Тогава усети зов и нещо я завихри в негова посока. Позна го още преди да се слеят. И му се отдаде завинаги.

***
Моите хора
не са  съвсем като хората.
Моите хора
биха искали да ги пратят на мисия
със совалка в някоя далечна галактика.
Моите хора
са преживяли нещо толкова тежко,
че повече никога няма да бъдат същите.
Моите хора
са странни скитници,
които и сами могат да си бъдат чудесна компания.
Моите хора
не обичат да звънят първи.
И те не могат да ви кажат защо все така става.
Може би, защото не искат да бъдат натрапници
или по-скоро защото искат да се почувстват желани.
Моите хора
знаят точно колко е лош света,
но това никога не ги е спирало.
Моите хора
са мъничко недообичани,
но са от онези, които не могат да бъдат забравени,
а тяхната искрена усмивка
е най-ценното нещо, което можеш да получиш.
Моите хора
никога никой не ги е разбирал
и това е така донякъде,
защото и те самите не се разбират съвсем.
Моите хора
не са реално мои, разбира се.
Тях не можеш да ги получиш напълно,
защото "си имат обеца на ухото", даже няколко,
и вече не са толкова наивни.
Моите хора
понякога изглеждат напълно сломени,
но не бързайте да ги отписвате,
защото тях нищо не може да ги събори,
защото са прекарали толкова много време на ръба на скалата,
че са се научили
дори там да се чувстват уютно.

времето е твърдо и застинало.

само мисълта тече.

вън е жив света и дишат хората.

стаята ми е море.

мога да изплувам. ала искам ли?

да вървя? да летя?

плувам стремглаво към дъното

в пълен мрак и тишина.

свикват свитички очите ми

с неблагоприятната среда.

"любопитство" ли наричахте

думата ми за "вода"?

ок, признавам, идеята не е съвсем моя, но от днес нататък, докато не се почувствам истински доволна от живота, ще съставям списък всеки ден с десет неща, за които съм благодарна. 

 Светът е толкова малък, че ни среща! Кой би си помислил - аз и ти? Преди четири-пет години дори не се познавахме. Но всичко е хубаво и расте, чувствата стават по-силни, по-плътни, по-трайни, по-мили... Не съм наясно в дълбочина с теорията за Големия Взрив, но знам че в нея доказваха, че пространството непрекъснато се разширява. Може би затова моят свят изведнъж започна да расте и неусетно разстоянието между устните ни достигна близо петстотин километра. Ти навярно знаеш, че любовта е донякъде химия и се досещаш, че на такива дължини не биха издържали и най-влюбените феромони. Няма значение, ние  се изправяме срещу времето и мястото, срещу обстоятелствата. Почти вярвам, че те са наши тайни приятели и сега само тренират волята ни. Реши колко точно ме искаш, защото аз знам за себе си. Аз ще скатавам последната  си дневна усмивка за нашето нощно телефонно обаждане за "лека нощ". Ще ставам сутрин с мечтата си, ще изграждам себе си около нея, за да стана още по-добра за теб. Ще бъда изцяло твоя, дори когато единственото, което мога да си спомня добре от последната ни среща, са очите ти. Нали помниш посланието на последната ми картичка: "Като деца в гора ще се изгубим,/ щом за ръка със теб не се държим..."? Е, остави го, забрави! Няма значение! Все едно нищо не съм казала! Защото сега съм силна и вярвам в нас. И няма нужда да ми държиш непрекъснато ръката, за да не се/те изгубя. Не непрекъснато, съвсем не.

 Но когато имаш възможност, обещай да идваш, за да ми подържиш за малко ръката. И аз ще идвам понякога, за да подържа твоята.  

 А един ден всичко ще си дойде отново на мястото. Както оня ден и даже много по-близко, вкъщи.

***

тъжно е, когато приятелките ти те попитат "от него ли е смс-а?", да се налага да ги лъжеш. защото не, съобщението не е от него. тъпата истина е, че той много отдавна не ти е правил от онези малки жестове, които те карат да се усмихваш като влюбено момиченце. не ти е казвал, че те обича или че му липсваш, не ти е рисувал нещо наистина хубаво, не е чакал с нетърпение да му прекарат интернет в новата стая, за да можете да си пращате мили картинки, докато сте толкова далеч един от друг в пространството, че се забравяте, забравяте, забравяте... не, смс-ът не е от него, от друг е. и това съобщение не ме прави безкрайно щастлива. но му се радвам много, наистина много. грешно ли е?

***
хей ти! пази се! любовта ми изглежда понякога създава чудовища...

То е по-силно от теб, но паразитира в тялото ти, така че се оказва пряко зависимо от здравословното ти състояние. Колкото по-добре се чувстваш ти, толкова по-нахално става то и толкова по-обсебващо започва да бъде. Будиш се сутрин в добро настроение и "Ха! Кой още бил тук?!". Изненада! И започва да се гои с твоето щастие, ама ще се пръсне, казвам ти, оглозгва всичко до последната срамежлива усмивка за "здрасти". Опасна работа!

Оня ден го излових да тършува спомените ми. Ама направо като мозъчен тумор е! Е, да пази Бог и това не е шега работа, ама все пак пред рак го предпочитам. Та ядеше от най-милите ми спомени като старателно заобиколи раздялата с първото ми гадже, прескочи няколко истерични скандала вкъщи и прояде всичко като дантела до онзи изпит по железопътно строителство, 'дето никога няма да го забравя. 

- Що за твар си ти, бе?! - му викам, а то се пули недоумяващо и сигурно се чуди на свой ред "Тая пък к'во си говори сама в огледалото?!".

Ама не мога да я оставя аз така тая работа, бе. Колко години търся себе си, колко трески издялах, колко чепа старателно отстраних и замених със здрави парчета... Стигнала съм до пилата, ще се пиля! Ако го оставя това да живее в мен, ще ме унищожи, на пух и прах ще направи.

- Имаш ли си име ти? - му викам и то взе че този път отговори.

- Имам.

- Ха тааакааа! Е, кажи какво ти е името, бе гад мръсна!

- Ще кажа.

И пак млъкна. Е, то това не е с ченгел да му вадиш думите, ами направо с пинсета да ги отскубваш! Една по една.

- Казвай де! Колко ще те чакам аз тебе?!

- Мога да кажа името си в момента, но по-късно то ще е друго. Да ти го съобщавам всеки път, когато го сменям ли или да ти кажа едно общо определение за себе си?

- Как така общо, бе? Колко общо?

- Например, ти се казваш Стела, но по-общо казано си жена, още по-общо дефинирано си човек

и пр.

- Ама аз не се казвам Стела.

- Знам, просто давах  пример.

- Добре, де! Дай общо името си!

- Най-общо аз съм чувство.

- И какво ти е името в момента?
- Няма смисъл, след миг ще е друго. Ярост. Сега не. Ярост. Не...
- Ох, така не става! Спри! Представи се. Обясни си ролята, мамка ти!
- Целта ми е деструктивна. Аз съм букет от самоунищожителни чувства от гледна точка на  гостоприемника. Гостоприемника в момента си ти.
- Предполагам аз кой е гостоприемника. Искам да изчезнеш. Значи ето така се разбираме: давам ти два дни да си намериш нов гостоприемник, тук си нежелан.
- Не може.
- Как така не може, бе?
- Не зависи от теб.
- А от кого зависи?! Ти в мен ли живееш или какво?
- Адаптирам се бързо в негостоприемна среда. Превръщам се в изкушение или нещо друго.  Има само един начин да ме потиснеш, но по никакъв начин не можеш да ме победиш. Единственият начин да ме унищожиш напълно е физически да унищожиш себе си.
- Кажи ми тогава как да те потисна и да се свършва веднъж завинаги!
- Не мога да ти кажа, това нарушава законите.
Вече се отчайвах. А как да не се отчайвам?! Стоя с кръгло огледало с дръжка в ръце и си говоря сама, повишавам си тон даже, шантава работа!
- Сега се казвам Отчаяние. Самосъжаление. Отчаяние...
- Млъкни, млъкни! - извиках, а онова започна да ми се смее в лицето. Ех, как мразя да ми се смеят в лицето! От дете го мразя това, просто откачам, губя контрол, това е. - Какво ми се хилиш, бе?! Ти на мен ли ще се хилиш? Кое ти е толкова смешно?
- Че през цялото време се казвах и Лудост. Раста с този твой подход, не виждаш ли? Ох, добре. Ще ти дам един жокер как да ме потиснеш, че  си трагичен случай.
Хич не ми хареса, че онова ми дава диагноза без да съм я искала, но пък няма да откажа тъпия му жокер, ако ще ми помогне.
- Кажи жокера, хайде!
- Много е просто. Спри да си говориш сама в огледалото, патко такава!

И се освестих изведнъж. Оттогава разсъждавам върху случката, така да се каже. Стигнах до извода, че единствения начин да го потисна е да тренирам волята си. От няколко дни насам съм добре. Е, поне не съм си говорила сама в огледалото. И това е нещо все пак.

знам нещо за любовта между двама ни

и то е, че тя не като на другите

не ме ревнуваш, когато правя за ревнуване

не ме целуваш за "чао и приятно прекарване"

не ми повтаряш "обичам те, обичам те"

не правим страстен секс за сдобряване 

не те наричам с имена умалителни

не те сънувам през вечер, когато те няма

любовта ни е като между двама приятели

голяма

прощаваща

страдала

гонена

отхвърляна

желана

уютна

и истинска

и в света ми място за друга такава любов няма

това са някакви произволни хора на фест. най-добрата ми снимка от там. 

защото нямах време да снимам. защото миг след като The Prodigy излязоха на сцената, вече притежаваха тълпата. публиката е изцяло с тях. не съм виждала хора така напълно да се отдават на други изпълнители. не и по този начин. всички се превърнахме  в една каша от плът и пот, която вибрираше според ритъма. музиката контролираше телата, ума и сърцата ни. буквално. и нищо друго не съществуваше.  

 

животът е толкова тежък през юли!

когато си далеч.

когато времето е толкова хубаво слънчево

и кожата ми е по-жива от всякога.

когато храната е вкусна и в изобилие,

и се чувствам най-силна.

когато денят ми започва с голямо силно кафе,

варено и истинско, а не разтворимо.

когато усмивката ми е така неизменна,

че са ми се появили няколко бръчици.

когато сияя и съм в свои води,

и дори имам няколко нови обожатели.

когато всеки ден отделям за някого, а не нещо,

и съм в мир с вселената.

а вечер, ако погледнеш небето,

и много ти се иска да видиш извънземен кораб

сигурно ще имаш успех,

защото звездите искрят и премигват

безбройни както никога.

когато единственото нещо,

за което мечтая,

е да се появиш на вратата ми рано сутрин

с онази твоята загадъчна полуусмивка

и всичко да е както някога.

не мога да се разбера с реалността - досадна ми е, а все ми се натрапва. колкото повече бягам от нея, толкова повече тя се стреми към мен. като нежелан досаден мазохистичен обожател е! и точно като такъв, винаги остава отхвърлена в моя малък луд свят...

Всеки знае разликата между двете - тънка, нежна и чувствителна, като стена на сапунен мехур. Любовта и омразата. Прескачаме от едната страна на другата, както ученичка в първи клас прескача въже. Понякога неуверено и се препъваме, друг път със замах и пренебрежение. Едва ли на някого е било лесно да се научи, но когато свикнеш с подскоците, всичко се превръща в отмерени тактове - раз-два. Независимо дали си въртял въжето или си бил в ролята на този, който подскача, играта е една и съща, правилата са непроменени и древни като човечеството.

Странно е как механично превключваме чувствата си от "включено" към "изключено", някак с лекота преминаваме в точно противоположното на онова, в което до вчера сме се клели. Как разбираш кога точно да минеш от страната на мразещия, след като до вчера си бил в ролята на обичащия, така и не разбрах. Аз играя пасивно, в ролята на жертва, често и наблюдател. Активните в случая са обекта на разсъжденията ми, тяхното шизофренично и неубедително поведение напоследък силно ме вълнува. 

Така и не стигнах до някакъв приемлив отговор. Обяснявам си всичко с лицемерие и злоба, злоба и лицемерие, по простата причина, че когато аз заобичам, чувствата ми остават непроменени, докато биват споделени, а след това ги оставям спокойно да умират в мир и приятелско безразличие. Колкото и разочарована да съм оставала, обикнала ли съм веднъж, обектът на чувствата ми винаги е оставал в паметта ми поне като познат, към когото храня само най-добри чувства. Затова по-скоро съм склонна да вярвам, че онази следлюбовна омраза, е някакъв  вид защитна реакция. И в основите си е чиста обич.

Естествено всеки сам знае за себе си.

тези, които не те познават истински добре, най-често имат изградено мнение за теб и държат да ти го натрапят. онези, които наистина те познават, имат мнение за теб, оставят те да го променяш с времето и ти го споделят, ако ти сам си поискал.

контролът е добър, когато е открит, избирателен и като въжена стълба, спусната от покрив, те придържа и помага да стигнеш нови висини. контролът е лош, когато е прикрит, външно наложен и те закотвя в едно положение като гюле, вързано за крака ти.

прииска ми се да драсна два реда за всички слънчеви плажни хора, за които дойде ли лятото, морето се превръща в жизненоважен фактор. това са хора от друга порода, със свое типично психично отклонение. те най-често обитават крайбрежен ареал или поне много им се иска да обитават. 

плажните хора се открояват още със склонност към пълно безгрижие, приятелско отношение по подразбиране, лека почти редовна форма на мързел и неагресивна философска натура. косите им са изсветлели от морската вода и слънцето през лятото, кожата им е с оранжев до кафяв тен, телата им са стегнати от плуване, усмивката им е естествена и постоянна. така спокойно можем да стигнем до извода, че те са красиви и магнетични на вид. игриви са. енергични в забавлението си и меланхолични в ангажиментите. носят жив младежки дух дори на почтена възраст. задължително имат хоби от сферата на изкуствата или водните спортове. с времето са превърнали посрещането на изгрева на първи юли в свой окултен ритуал. любовта им е стихия. постигат душевна хармония единствено в слънчево топло време.

понякога през лятото, откъснати от тяхната естествена среда, могат да бъдат срещнати леко замаяни и бродещи досущ като празни черупки в най-обикновени неплажни места. в такъв случай можете да бъдете абсолютно сигурни, че духът им е потеглил на далечно или не дотам далечно астрално пътешествие - вероятно към най близкия или най-любимия бряг. успешно можете да ги откъснете от това състояние (близко по рода си до транс) със студена бира/мента на открито, но все пак не надценявайте очакваните резултати. най-добър ефект би имал автостоп до плажа, но се предполага, че е невъзможно да се приложи в конкретната ситуация, тъй като ако беше възможно, плажният човек вече щеше да е поел по пътя сам. неплажните хора са склонни да ги обвиняват в преувеличаване и излишно драматизиране. внимание! това е често разпространена грешка и напълно неверен психологически подход към плажен човек. така се постига единствено увеличаване на стреса върху страдащия и още по-дълбоко откъсване от реалния свят. всеки неплажен човек трябва да осъзнае добре НЕОБХОДИМОСТТА от лятно изпичане на брега и топене в естествен солен воден басейн за плажния вид.

плажните хора са малобройна популация, намаляващ вид в този световен етап на криви ценности и корпоративни идеали. това налага по-внимателно, специално отношение и грижа за тях. за жалост такива мерки все още не са предприети.

призовавам неплажните хора да ценят и пазят своите плажни познати, а плажните - да не се променят. за всички едно усмихнато "наздраве" със студена напитка в ръка, под сламен чадър, на фона на залязващо в розово слънце, в някой типичен плажен бар на открито.

писна ми от самодоволни интелектуалци и тяхното високомерно превзето безразличие. истината е, че никой мислещ реално не дава пет пари за изящните им неестествени пози. 

-Абе, шефче, тия военните самолети... тайфуните... сеш'се?

-Даааае. К'во за тях?

-Колко струва един такъв, 'е?

-...

-Не, 'е! Смисъл... чудих се няма ли да е куул да си купиш едно такова птиче.

-Те тия самолети не ги дават ей така на сляпо, брат. Искаш ли?

Петко подаде коза. Аз дръпнах силно и задържах. Мислих си за тея еврофайтъри. Ако спестявах цял живот, може би на 60 години щях да имам достатъчно, за да си взема един. И тогава! Леле щях да ги подлудя с тази птичка!

-Не го мисли, брат! Идеята ти е изначално тъпа.

-Не,  ве. Аз... такова... - помислих си, че нямаше да пелтеча, ако имах един такъв тайфун. Всички щяха да ме уважават. Честно. Заклевам се.

-Оооо, мацка! Как я караш? Ти и тъпия ти приятел.

Петко пак се заяждаше с Вера. А тя току що се беше появила с няк'ва ултра сладката рокля, човеко. На цветя и прочие. С пусната дъъългааа черна коса. Това момиче един път да се отпуснеше само. 'Ма то т'ва отпускане нема, казвам ви. Все няк'ви нейни учебни проекти, все е на стаж, нещо уж учи, пък не съм я видял да е отличник или прочие.. К'во се нерви толкова, баси?! И за нея един военен самолет и си нема проблеми.

-Пичове, скъсаха ме! - изписука. Ама направо изцвърча. Беше няк'во такова... все едно и дойде много отвътре, от зад сърцето, от под стомаха, от пръстите на краката или от петите.

-К'во се косиш, бейби? Искаш ли бира?

-Просто се направете, че ви е грижа, аз ще се направя, че пия...

-Айде, нема нужда! Копеле, сипи на Верчето биричка, че бутилката е до тебе! Гледай сега батко ти как преживява неуспехите!

-Той батко ми май всеки ден преживява по някой неуспех.

-Шанс в живота!
Тази почна нещо да ме дразни. Идва ни тук и ни се прави на голямата работа, и ни трие в носовете к'ви сме деградета и прочие. Я почакай, ма! Ти с к'во си толкова велика, баси.

-Няма ли да ходите на феста днес, бе? Чух, че щяла да идва оная джаз кралица.

-Джаз ли каза, дете? - и Петко разпусна смеха си. Хили се все едно се случи най-смешното нещо в света. Сигурно е от коза.

-Вера, ти ще ходиш ли?

-Не, Миро. Нямам кинти и не съм много на кеф.

-Тогава какви са тези анкети?

-Питам си просто. Не може ли? 

Питала си просто. Аре стига, бе! Не се бях сетил! Сякаш може да се пита сложно? Ххаха какъв съм умен, т'ва трябваше да го кажа на глас, като си го помислих още. Сега е късно, ще ме помислят за някакъв бавен.

-Вера, за теб няма нищо забранено. Ако искаш да попиташ нещо, "просто попитай".

-Петко, пак ли си пушил, човече?

-За теб съм Петко-дъ-гай, маце.

-Пушил си. Пушили сте. Лелеее, вижте си очите само! Ужас!

Оф. Моралистка. Ще се гръмна. И тоя простият Петко още и се точи. Защото не била като другите. Виждам аз, че не е и това не ми харесва. Петко трябва да е адски малоумен. Плюс това не разбира моите най-добри идеи. Като тази за тайфуна.

-Леле, Вера, знаеш ли този кретен какво ме пита одеве? - и Петко пак се изсiли от смях. Направо получи пристъп. - Попита ме... хахеаеа.... Попита ме колко струвал един Еврофайтър Тайфун. Като му знам акъла, вече сигурно крои планове да спестява за самолетче. Можеш ли да си представиш?

О, и Вера се разхили. Значи и тя е ограничена. Ти луд ли си, тя е най-ограничената.

-Аве, Миро, вярно ли това? Не ти отива на именцето, бе!

-Аве тоя Пет-точка-ко много взе да си отваря вмирисаната уста!

Направо ми идеше да ги гръмна. Копеленца! Какво да направя, че са така потресаващо тъпи?! Аз какво съм виновен, че не ме разбират. Гениите не ги разбират.

-Аре на БФ, душици! - каза Петко през смях. 

И вярно тръгнахме към биологически факултет. Аз го знаех, че има схема за там, ама Вера, едва ли. Тя е ограничено момиче, сигурно мисли, че е на разходка с нас или нещо такова. Ти колко трябва да си тъпа? Да не вземаш нищо и да се напиваш на пачавра от една бира?! Направо ми е жалка в очите. Момичетата от квартирата ми колко пият! Леле ей това са яки пички. А Петко ги не ще. Нищо, че му се слагат. На мен да и се слагаха такива мацки, нямаше да ми трябва Тайфун, направо аз щях да съм Тайфун.

-К'во си мечтаеш, бе Миро? Да не е за самолети нещо?

-Абе, бегай с тия самолети, жено! Сигурно си мечтае за куп пичоци, това долно копеленце.

-Вие 'що не се вземете? И без това сте зверски тъпи.

-'Щото тя си има приятел.

-И да си нямах, пак нямаше да се вземем.

-Ох! Получих сърдечен удар. Край, свърши се! 

-Абе, Миро, бе! Я кажи нещо?

-К'во да ви кажа, вие нищо не разбирате.

-Давай! Пробвай да ми обясниш!

Вера само се гъбаркаше с мен. Все тая. Ще и обясня, щом толкова иска. Всичко ще и обясня.

-Искам да си взема едно Тайфунче. Ще бъде ултра яко! Струва си само, за да сплаша хората, ако ще. Но аз го искам за друго. 'Щото е много красива машина. Имам предвид - направо като скулптора от бъдещето е! И да летиш с една такава красива птичка сигурно ще е ултра куул. С едно произведение на изкуството. Мисля, че тогава долни копеленца като вас, няма да ми се подиграват, сеш'се. Ами ще си казват "уау". И работата е там, че аз ще съм толкова високо над тях, че хич няма да ми дреме дали си казвате "уау" или "бау". Ще си летя и ще усещам хората да треперят под мен. Кой от кеф, кой от респект... от страх също. Ей така искам да съм!

Страх ме беше да вдигна поглед, за да им видя реакциите, 'щото си знаех, че тези ограничени копеленца пак щяха да ми се изсмеят. Но явно бях казал нещо зверски умно, и аз не знам, защото Вера ме гледаше с една такава усмивка, а Петко пушеше някак по-мрачно проклетата си цигара и следеше бързите си крачки с поглед.

-Миренце! Леле, Миро! Ти си голям шемет, бе човече! Ето ти! Заповядай! Я го измъкни от ключовете, че ще си счупя нокътя. 

И гледам Вера имала ключодържател  Еврофайтър Тайфун, батка. И се мъчи такава да махне връзката ключове и да ми го даде. Майко, толкова се изкефих! Направо не бях на себе си. 

-Верче, ама ти сериозно не си като другите, бе! Наистина ли ми го даваш това?

-Да, за теб е. Само го раздели от връзката, че гледай к'во става...

Разделих го аз и направо щях да я целуна, ако не беше на Петко момичето. Имам предвид, не че беше неговото момиче, ама в нашата компания така се водеше. Морал, сеш' се.

На БФ ни чакаха. Петко отиде да вземе джама, аз останах с Вера малко встрани, за да не я забъркваме.

После Петко дойде с победоносна усмивка.

-Вера, я дай един учебник от чантата и гледай какво ще се случи!

-Няма да чертаете на учебниците ми. Аз трябва да тръгвам.

-Къде хукна? Тъпото ти гадже няма да колабира без теб.

-Знаеш ли какво, скучни сте когато сте друсани. Не ми се занимава с филмирани хора, ясно. Тръгвам си.

Мен ми стана малко гадно такова за нея, 'щото виж тя не е лош човек и искаше малко да се разсея с нас, а ние все бързаме да се направим. А аз знам, че ти като не си взел нищо, е адски тъпо само да гледаш хората. Ама пък много ми се чертаеше и я оставих да си тръгне. После с Петко чухме някви кучета да лаят и женски писък. А си беше мрак и ние се паникьосахме такива. И тръгнахме в посока на писъка, за да видим дали не е Вера. Или която и да беше, да я спасим. И гледаме зад БФ пораснала няк'ва гора. За отрицателно време. Нечовешко! И в гората вълци със светещи жълти очи. И  Вера, обградена от тази глутница, пищи като да е обезумяла. Но аз викам на Петко, че няма страшно, ще я спася, 'щото нали имам Тайфун. Тръгнах към Вера, вълците я хапят вече. Аз решен такъв, Петко след мен и той и крещи "нападай, копеле!" и аз вадя ключодържателя и чак тогава осъзнавам, че това не е истински самолет, ами играчка, сеш'се. А вълците вече глозгат краката на Вера, някакъв ужас. Петко реве. Аз също ревнах. И нищо не можем да направим. Както със собствените си животи. Сякаш винаги сме имали само едно малко мижаво копие от онова, за което сме мечтали. И то и него сме го получили даром от някоя чужда мацка, дето случайно е била при нас, но по принцип не е официално част от тайфата.

Събудих се свит на топка на пейка до БФ. До мен Петтака спи. Също свит. Гледам в ръката ми ключодържателя от Вера. Петко се размърдва.

-Имах много кофти трип, Миро!

-И аз, Петтак.

-Понякога просто ми се иска да спра с тези неща вече, но после ми се вижда много късно.

-Никога не е късно.

И двамата се шашкаме такива. Гледаме Вера.

-Ти какво правиш тук, бе?

-Чух виковете ви и се върнах да видя к'во става. Преди това някакви кучета бяха се озверили и помислих, че сте ги дразнили и сте сгафили нещо. Взех ви вода и ви доведох до пейката, 'щото се варгаляхте в някакви храсти, очевидно не бяхте тук вече. Не помните ли, бе?

-Нищо не помня, мамка му. Копеле, ти помниш ли, бе?

 Само дето и аз не помних такова нещо. Помних друго. И честно казано  ми писна да не помня. 'Бал съм го, колко е късно!

-Станало два часа след полунощ. - казах - Трябва да те прибираме, момиче.

-Аре!

И тръгнахме. Петтака изглеждаше нещо необичайно тъжен. Поне Вера беше още чиста.