Една подчертано женска история

Дрехи, дрехи, дрехи... Толкова много дрехи! И никога не намираш нещо подходящо за повода. Факт. Друг път би отложила срещата с ден, за да има време за покупки, но сега...

Холограмният екран на нанофона и се активира. Кратко писмено съобщение, спокойно. Щеше да го чете по-късно. Първо трябваше да реши какво да облече довечера на партито за Края на света. Още не беше набелязала нищо, а вече беше следобед. Събуди се късно днес, защото беше плакала до сутринта.

Физиономията на Главния Говорител и циркулярното съобщение, което всеки човек на планетата беше получил снощи в десет и десет местно време  на майчин език, бяха сигурно запечатани в съзнанието и. Сигурно запечатани, защото учените наскоро доказаха една ексцентрична дори за времето си полуокултична теория за Общото вселенско съзнание. Оказа се, че след физическата си смърт всеки висш примат се включваше в едно концентрирано заредено кълбо от памет чрез съзнанието си. И това беше всичко! Доста по-добре от нищо, но както и да го погледнеш, там път и избор няма. Просто се разтваряш.

Затова бяха решили да си създадат хубав последен спомен. Тя, бившият и още няколко човека без особено значение. Щяха да отидат на партито в Музея на НЕкомфорта. Вход свободен и безплатно пиене.  И то в музей! Този представляваше по-скоро архитектурна експозиция на непрактичната мисъл.  Сградата беше нарочно наклонена, плочите вибрираха, когато тежките електромобили минаваха по улицата вън, колони изникваха там, където най-малко ги очакваш, необезопасени отвори по пода, нито един прав ъгъл, най-разнообразна височина на стъпалата от едно и също стълбище... общо взето всичко, което би те накарало да се чувстваш некомфортно. Архитектът беше отнесъл много подигравки, преди да намери проектант,  който да се съгласи с концепцията и дори да допълни няколко нови идеи. Знаеше това, защото беше участвала в проекта. Тогава се запозна с бившия си приятел. Излязоха няколко пъти след работа, после тя го покани в дома си и докато се усети той вече се беше пренесъл при нея. Започна да охладнява, една вечер и каза, че „да, тя изглеждала относително хубава, но даже най-неприятната на вид жена предизвикавала повече желание у него“. Затова и следващият път, когато опита да влезе в апартамента, не се изненада, че сензорът не разпозна пръстовите му отпечатъци. Отиде до рецепцията и си взе багажа.  Не я потърси повече.

До вчера. Обади и се непосредствено след циркулярното съобщение. Вероятно беше самотен и явно не искаше да умре в самотата си. Покани я да излязат вечерта, после всички участвали в проекта за Музея получиха VIP пропуск за парти. Колко удобно!

Сега оставаше само да избере обувки, защото вече набеляза къса рокля в цвят малина. Можеше да обуе нещо ниско и удобно, за да не се препъва по пътя по време на самата катастрофа... би могло да стане напечено и да се наложи да тичат... Все пак реши да се изкачи на високите си обувки. Така и не ги беше слагала откакто ги купи. Ако се наложеше да бягат, просто щеше да ги събуе и да продължи, като в стар стар комикс.

На излизане си спомни за съобщението. Активира нанофона.

„Да се видим малко по-рано :)))“

Нямаше смисъл да отговаря и без това вече беше късно, беше късно дори за първоначалната среща и най-вече беше късно за тях. Бяха минали три години от раздялата им.

Известно беше, че Кометата ще удари Земята малко преди единадесет вечерта. Вече минаваше десет и половина. Тя беше останала сама с него на наклонената тясна тайна тераса на осмия етаж. Водиха разговор вяло, колкото да не се оставят на тежки мисли. Всеки си припомняше живота на лента. От Музея им раздадоха таблетки силна отрова на влизане за всеки случай.

-Може ли да те целуна? Не съм целувал жена след раздялата ни... аз се посветих на работа и времето някак...

Не му отговори. Наведе се и го целуна. Доплака и се. Защо бяха изгубили толкова време? Защо трябваше да чакат най-последния момент на света?

Тогава небето стана червено, задуха вятър и цялата Земя затрепери. Сградата се беше превърнала в някаква адска ърбан люлка, някаква кула от криворазбран увеселителен парк. Започваше се! И скоро всичко щеше да приключи.

 Той хвана ръката и, а тя се дръпна като опарена.

-Не, това не е нашата любовна история, а Краят на тази планета. Дръж се мъжки!

Заради него беше прекарала последните си години като незряло момиче с разбито сърце. Искаше да си отиде като силна независима личност.

Миг преди невероятния край той успя да погледне към нея и да кимне в съгласие. Очите и гледаха към небето въпреки, че там нямаше нищо освен прах, пепел, трески и дим. Тясната тераса, проектирана без парапет се отскубна и полетя някак безгравитационно, а безжизнените им тела се отлепиха от плочата и въздушното течение ги понесе към нищото.

***

Не си го беше представяла толкова... сладко! Като късна полудрямка след много много тежък ден. Носеше се леко в пространството под действието на някаква непозната сила и сякаш беше придобила нова сетивност. Усещаше всичко по-многоизмерно. Черпеше от останалите съзнания информация дълбоко в същината, осъзнаваше я и я преживяваше. Различните съзнания имаха различен заряд, но дори най-тъмните изпитваха странен възторг, неизчерпаем. Възторг около теб и в теб. Хармония и всички същества в нея. Вселенски мир – наситен и едновременно с това пуст. Колко беше хубаво! Животът сякаш едва сега започваше! Разминаваше се със съзнания от друг град, друга държава, друга планета, друг свят и черпеше от тях без езикова бариера, без граница. Тогава усети зов и нещо я завихри в негова посока. Позна го още преди да се слеят. И му се отдаде завинаги.

***
Моите хора
не са  съвсем като хората.
Моите хора
биха искали да ги пратят на мисия
със совалка в някоя далечна галактика.
Моите хора
са преживяли нещо толкова тежко,
че повече никога няма да бъдат същите.
Моите хора
са странни скитници,
които и сами могат да си бъдат чудесна компания.
Моите хора
не обичат да звънят първи.
И те не могат да ви кажат защо все така става.
Може би, защото не искат да бъдат натрапници
или по-скоро защото искат да се почувстват желани.
Моите хора
знаят точно колко е лош света,
но това никога не ги е спирало.
Моите хора
са мъничко недообичани,
но са от онези, които не могат да бъдат забравени,
а тяхната искрена усмивка
е най-ценното нещо, което можеш да получиш.
Моите хора
никога никой не ги е разбирал
и това е така донякъде,
защото и те самите не се разбират съвсем.
Моите хора
не са реално мои, разбира се.
Тях не можеш да ги получиш напълно,
защото "си имат обеца на ухото", даже няколко,
и вече не са толкова наивни.
Моите хора
понякога изглеждат напълно сломени,
но не бързайте да ги отписвате,
защото тях нищо не може да ги събори,
защото са прекарали толкова много време на ръба на скалата,
че са се научили
дори там да се чувстват уютно.

времето е твърдо и застинало.

само мисълта тече.

вън е жив света и дишат хората.

стаята ми е море.

мога да изплувам. ала искам ли?

да вървя? да летя?

плувам стремглаво към дъното

в пълен мрак и тишина.

свикват свитички очите ми

с неблагоприятната среда.

"любопитство" ли наричахте

думата ми за "вода"?

ок, признавам, идеята не е съвсем моя, но от днес нататък, докато не се почувствам истински доволна от живота, ще съставям списък всеки ден с десет неща, за които съм благодарна. 

 Светът е толкова малък, че ни среща! Кой би си помислил - аз и ти? Преди четири-пет години дори не се познавахме. Но всичко е хубаво и расте, чувствата стават по-силни, по-плътни, по-трайни, по-мили... Не съм наясно в дълбочина с теорията за Големия Взрив, но знам че в нея доказваха, че пространството непрекъснато се разширява. Може би затова моят свят изведнъж започна да расте и неусетно разстоянието между устните ни достигна близо петстотин километра. Ти навярно знаеш, че любовта е донякъде химия и се досещаш, че на такива дължини не биха издържали и най-влюбените феромони. Няма значение, ние  се изправяме срещу времето и мястото, срещу обстоятелствата. Почти вярвам, че те са наши тайни приятели и сега само тренират волята ни. Реши колко точно ме искаш, защото аз знам за себе си. Аз ще скатавам последната  си дневна усмивка за нашето нощно телефонно обаждане за "лека нощ". Ще ставам сутрин с мечтата си, ще изграждам себе си около нея, за да стана още по-добра за теб. Ще бъда изцяло твоя, дори когато единственото, което мога да си спомня добре от последната ни среща, са очите ти. Нали помниш посланието на последната ми картичка: "Като деца в гора ще се изгубим,/ щом за ръка със теб не се държим..."? Е, остави го, забрави! Няма значение! Все едно нищо не съм казала! Защото сега съм силна и вярвам в нас. И няма нужда да ми държиш непрекъснато ръката, за да не се/те изгубя. Не непрекъснато, съвсем не.

 Но когато имаш възможност, обещай да идваш, за да ми подържиш за малко ръката. И аз ще идвам понякога, за да подържа твоята.  

 А един ден всичко ще си дойде отново на мястото. Както оня ден и даже много по-близко, вкъщи.

***

тъжно е, когато приятелките ти те попитат "от него ли е смс-а?", да се налага да ги лъжеш. защото не, съобщението не е от него. тъпата истина е, че той много отдавна не ти е правил от онези малки жестове, които те карат да се усмихваш като влюбено момиченце. не ти е казвал, че те обича или че му липсваш, не ти е рисувал нещо наистина хубаво, не е чакал с нетърпение да му прекарат интернет в новата стая, за да можете да си пращате мили картинки, докато сте толкова далеч един от друг в пространството, че се забравяте, забравяте, забравяте... не, смс-ът не е от него, от друг е. и това съобщение не ме прави безкрайно щастлива. но му се радвам много, наистина много. грешно ли е?

***
хей ти! пази се! любовта ми изглежда понякога създава чудовища...

То е по-силно от теб, но паразитира в тялото ти, така че се оказва пряко зависимо от здравословното ти състояние. Колкото по-добре се чувстваш ти, толкова по-нахално става то и толкова по-обсебващо започва да бъде. Будиш се сутрин в добро настроение и "Ха! Кой още бил тук?!". Изненада! И започва да се гои с твоето щастие, ама ще се пръсне, казвам ти, оглозгва всичко до последната срамежлива усмивка за "здрасти". Опасна работа!

Оня ден го излових да тършува спомените ми. Ама направо като мозъчен тумор е! Е, да пази Бог и това не е шега работа, ама все пак пред рак го предпочитам. Та ядеше от най-милите ми спомени като старателно заобиколи раздялата с първото ми гадже, прескочи няколко истерични скандала вкъщи и прояде всичко като дантела до онзи изпит по железопътно строителство, 'дето никога няма да го забравя. 

- Що за твар си ти, бе?! - му викам, а то се пули недоумяващо и сигурно се чуди на свой ред "Тая пък к'во си говори сама в огледалото?!".

Ама не мога да я оставя аз така тая работа, бе. Колко години търся себе си, колко трески издялах, колко чепа старателно отстраних и замених със здрави парчета... Стигнала съм до пилата, ще се пиля! Ако го оставя това да живее в мен, ще ме унищожи, на пух и прах ще направи.

- Имаш ли си име ти? - му викам и то взе че този път отговори.

- Имам.

- Ха тааакааа! Е, кажи какво ти е името, бе гад мръсна!

- Ще кажа.

И пак млъкна. Е, то това не е с ченгел да му вадиш думите, ами направо с пинсета да ги отскубваш! Една по една.

- Казвай де! Колко ще те чакам аз тебе?!

- Мога да кажа името си в момента, но по-късно то ще е друго. Да ти го съобщавам всеки път, когато го сменям ли или да ти кажа едно общо определение за себе си?

- Как така общо, бе? Колко общо?

- Например, ти се казваш Стела, но по-общо казано си жена, още по-общо дефинирано си човек

и пр.

- Ама аз не се казвам Стела.

- Знам, просто давах  пример.

- Добре, де! Дай общо името си!

- Най-общо аз съм чувство.

- И какво ти е името в момента?
- Няма смисъл, след миг ще е друго. Ярост. Сега не. Ярост. Не...
- Ох, така не става! Спри! Представи се. Обясни си ролята, мамка ти!
- Целта ми е деструктивна. Аз съм букет от самоунищожителни чувства от гледна точка на  гостоприемника. Гостоприемника в момента си ти.
- Предполагам аз кой е гостоприемника. Искам да изчезнеш. Значи ето така се разбираме: давам ти два дни да си намериш нов гостоприемник, тук си нежелан.
- Не може.
- Как така не може, бе?
- Не зависи от теб.
- А от кого зависи?! Ти в мен ли живееш или какво?
- Адаптирам се бързо в негостоприемна среда. Превръщам се в изкушение или нещо друго.  Има само един начин да ме потиснеш, но по никакъв начин не можеш да ме победиш. Единственият начин да ме унищожиш напълно е физически да унищожиш себе си.
- Кажи ми тогава как да те потисна и да се свършва веднъж завинаги!
- Не мога да ти кажа, това нарушава законите.
Вече се отчайвах. А как да не се отчайвам?! Стоя с кръгло огледало с дръжка в ръце и си говоря сама, повишавам си тон даже, шантава работа!
- Сега се казвам Отчаяние. Самосъжаление. Отчаяние...
- Млъкни, млъкни! - извиках, а онова започна да ми се смее в лицето. Ех, как мразя да ми се смеят в лицето! От дете го мразя това, просто откачам, губя контрол, това е. - Какво ми се хилиш, бе?! Ти на мен ли ще се хилиш? Кое ти е толкова смешно?
- Че през цялото време се казвах и Лудост. Раста с този твой подход, не виждаш ли? Ох, добре. Ще ти дам един жокер как да ме потиснеш, че  си трагичен случай.
Хич не ми хареса, че онова ми дава диагноза без да съм я искала, но пък няма да откажа тъпия му жокер, ако ще ми помогне.
- Кажи жокера, хайде!
- Много е просто. Спри да си говориш сама в огледалото, патко такава!

И се освестих изведнъж. Оттогава разсъждавам върху случката, така да се каже. Стигнах до извода, че единствения начин да го потисна е да тренирам волята си. От няколко дни насам съм добре. Е, поне не съм си говорила сама в огледалото. И това е нещо все пак.

знам нещо за любовта между двама ни

и то е, че тя не като на другите

не ме ревнуваш, когато правя за ревнуване

не ме целуваш за "чао и приятно прекарване"

не ми повтаряш "обичам те, обичам те"

не правим страстен секс за сдобряване 

не те наричам с имена умалителни

не те сънувам през вечер, когато те няма

любовта ни е като между двама приятели

голяма

прощаваща

страдала

гонена

отхвърляна

желана

уютна

и истинска

и в света ми място за друга такава любов няма

това са някакви произволни хора на фест. най-добрата ми снимка от там. 

защото нямах време да снимам. защото миг след като The Prodigy излязоха на сцената, вече притежаваха тълпата. публиката е изцяло с тях. не съм виждала хора така напълно да се отдават на други изпълнители. не и по този начин. всички се превърнахме  в една каша от плът и пот, която вибрираше според ритъма. музиката контролираше телата, ума и сърцата ни. буквално. и нищо друго не съществуваше.