една побъркана жена

Влезе вкъщи. Остави чантата на шкафа в антрето. Побърза да запише глуповатото си стихотворение в тефтерчето с Айфеловата кула. 

"тя е виновна защото има плосък корем

а блузката и е толкова къса

и защото очите и не заслепяват когото трябва

виновна е защото мечтите и литват прекалено далеч

както и защото се връщат на земята като бумеранг 

не

ами по-скоро се строполяват като тяло на мъртва птица

застреляна в полет

толкова е виновна

толкова малко цвят остави в света си

всичко раздаде на другите всичко

никой не и беше искал

тя е виновна

тя сама на себе си е виновна"

Това именно гласеше стихотворението и. Не помня дали въздъхна и след това се метна на леглото или беше обратното. Нямаше значение. Точно както повечето неща, когато прозреш света над нивото на амбицията. Смисъл имаше само да обичаш и да бъдеш обичан в отговор. По дяволите, така беше. Но понякога и това не стига.

Напоследък виждаше себе си във всяка изпречила се трагедия. Кой и натрапи този начин на мислене? Тя в същността си не е такава. В същността си тя е дете. Очите и трябва да грейват при всяка надежда и всяко съждение трябваше да съдържа надежда.
Телефонът и просветна. Текстово съобщение. Обичайно. Въпреки това изтръпна. Не отговори. Вместо това прегледа бележките си.
"Когато мишка направи хралупа в къщата, тя става ли и неин дом?"
Нататък бележките ставаха все по-объркани. Съвсем губеха смисъл.
Болна ли е психиката, която отчаяно иска самоунищожение, но никога не и достига смелост?
Пусна любимата си песен и за първи път от година насам чу думите.
"Staring at the sun
Not the only one
Who'd rather go blind"
Танцуващата луда, която знаеше как да живее. Нея отдавна я нямаше. Сега имаше работа, сериозна връзка и планове. Понякога се чувстваше зад решетка. Щастието е крехко нестабилно и трудно се поддържа. Постарай се повече!
Вътрешният и глас скачаше от мисъл на мисъл без видима логика помежду им. Подбираше болни теми и и ги навираше пред очите. Да, тя не умееше да контролира мислите си напоследък.
По-възрастните и колеги споделяха с нея проблемите си. Едната лаборантка беше майка на две момчета. По-малкият нямаше работа, образование и беше преживял тежка депресия. Сега беше влюбен. "С баща му много се радваме, че поне си има приятелка. Откакто е влюбен е съвсем различен. Другото ще се нареди с времето. А и тя приятелката му е една такава мъничка и тиха като тебе. Викаме и Буболече."
Механикът имаше болен син. Нямали пари да му направят операция и момчето прекарало зимата на легло. Пролетта започнал малко по малко да става, за да се разхожда. Това лято дядо му продал нивите си и намерили доктор. Най-добрият в града. Всичко ще се оправи.
Накрая всичко се оправя.
Но живота в натура е толкова страшен. Толкова, толкова тежък. Плашеше я до смърт, не и се занимаваше с него.
Искаше само да си почине.
Нямаше повече нищо за даване. Имаше само да взема по едно малко розово хапче сутрин.
"Проблемът със спасителната лодка. Ако се обвържеш с прекалено много хора, с прекалено много проблеми, те ще те завлекат на дъното. Ти не ги спасяваш, те те давят" (Робърт М. Пърсиг, "Лайла")
Сети се за този цитат и го пропусна да отмине.
Дайте и малко воля за живот и я вижте тогава! Почакайте! Тя е шеметно лудо момиче. Ще ви отнесе! Събира сили и идва. Каквато е била винаги, такава ще бъде. Ще ви се иска да не я бяхте срещали и едновременно с това ще се молите за още една среща. Такъв дух не се убива за месеци. Дух като нейния се среща рядко. Не умира, а само затихва. Всяка следваща вълна е по-силна. Последната вълна е най-красивото бедствие, което сте виждали с очите си.
Усмихна се и отиде да се изкъпе кръщелно. Очакваше я хубав нов живот.