-Абе, шефче, тия военните самолети... тайфуните... сеш'се?

-Даааае. К'во за тях?

-Колко струва един такъв, 'е?

-...

-Не, 'е! Смисъл... чудих се няма ли да е куул да си купиш едно такова птиче.

-Те тия самолети не ги дават ей така на сляпо, брат. Искаш ли?

Петко подаде коза. Аз дръпнах силно и задържах. Мислих си за тея еврофайтъри. Ако спестявах цял живот, може би на 60 години щях да имам достатъчно, за да си взема един. И тогава! Леле щях да ги подлудя с тази птичка!

-Не го мисли, брат! Идеята ти е изначално тъпа.

-Не,  ве. Аз... такова... - помислих си, че нямаше да пелтеча, ако имах един такъв тайфун. Всички щяха да ме уважават. Честно. Заклевам се.

-Оооо, мацка! Как я караш? Ти и тъпия ти приятел.

Петко пак се заяждаше с Вера. А тя току що се беше появила с няк'ва ултра сладката рокля, човеко. На цветя и прочие. С пусната дъъългааа черна коса. Това момиче един път да се отпуснеше само. 'Ма то т'ва отпускане нема, казвам ви. Все няк'ви нейни учебни проекти, все е на стаж, нещо уж учи, пък не съм я видял да е отличник или прочие.. К'во се нерви толкова, баси?! И за нея един военен самолет и си нема проблеми.

-Пичове, скъсаха ме! - изписука. Ама направо изцвърча. Беше няк'во такова... все едно и дойде много отвътре, от зад сърцето, от под стомаха, от пръстите на краката или от петите.

-К'во се косиш, бейби? Искаш ли бира?

-Просто се направете, че ви е грижа, аз ще се направя, че пия...

-Айде, нема нужда! Копеле, сипи на Верчето биричка, че бутилката е до тебе! Гледай сега батко ти как преживява неуспехите!

-Той батко ми май всеки ден преживява по някой неуспех.

-Шанс в живота!
Тази почна нещо да ме дразни. Идва ни тук и ни се прави на голямата работа, и ни трие в носовете к'ви сме деградета и прочие. Я почакай, ма! Ти с к'во си толкова велика, баси.

-Няма ли да ходите на феста днес, бе? Чух, че щяла да идва оная джаз кралица.

-Джаз ли каза, дете? - и Петко разпусна смеха си. Хили се все едно се случи най-смешното нещо в света. Сигурно е от коза.

-Вера, ти ще ходиш ли?

-Не, Миро. Нямам кинти и не съм много на кеф.

-Тогава какви са тези анкети?

-Питам си просто. Не може ли? 

Питала си просто. Аре стига, бе! Не се бях сетил! Сякаш може да се пита сложно? Ххаха какъв съм умен, т'ва трябваше да го кажа на глас, като си го помислих още. Сега е късно, ще ме помислят за някакъв бавен.

-Вера, за теб няма нищо забранено. Ако искаш да попиташ нещо, "просто попитай".

-Петко, пак ли си пушил, човече?

-За теб съм Петко-дъ-гай, маце.

-Пушил си. Пушили сте. Лелеее, вижте си очите само! Ужас!

Оф. Моралистка. Ще се гръмна. И тоя простият Петко още и се точи. Защото не била като другите. Виждам аз, че не е и това не ми харесва. Петко трябва да е адски малоумен. Плюс това не разбира моите най-добри идеи. Като тази за тайфуна.

-Леле, Вера, знаеш ли този кретен какво ме пита одеве? - и Петко пак се изсiли от смях. Направо получи пристъп. - Попита ме... хахеаеа.... Попита ме колко струвал един Еврофайтър Тайфун. Като му знам акъла, вече сигурно крои планове да спестява за самолетче. Можеш ли да си представиш?

О, и Вера се разхили. Значи и тя е ограничена. Ти луд ли си, тя е най-ограничената.

-Аве, Миро, вярно ли това? Не ти отива на именцето, бе!

-Аве тоя Пет-точка-ко много взе да си отваря вмирисаната уста!

Направо ми идеше да ги гръмна. Копеленца! Какво да направя, че са така потресаващо тъпи?! Аз какво съм виновен, че не ме разбират. Гениите не ги разбират.

-Аре на БФ, душици! - каза Петко през смях. 

И вярно тръгнахме към биологически факултет. Аз го знаех, че има схема за там, ама Вера, едва ли. Тя е ограничено момиче, сигурно мисли, че е на разходка с нас или нещо такова. Ти колко трябва да си тъпа? Да не вземаш нищо и да се напиваш на пачавра от една бира?! Направо ми е жалка в очите. Момичетата от квартирата ми колко пият! Леле ей това са яки пички. А Петко ги не ще. Нищо, че му се слагат. На мен да и се слагаха такива мацки, нямаше да ми трябва Тайфун, направо аз щях да съм Тайфун.

-К'во си мечтаеш, бе Миро? Да не е за самолети нещо?

-Абе, бегай с тия самолети, жено! Сигурно си мечтае за куп пичоци, това долно копеленце.

-Вие 'що не се вземете? И без това сте зверски тъпи.

-'Щото тя си има приятел.

-И да си нямах, пак нямаше да се вземем.

-Ох! Получих сърдечен удар. Край, свърши се! 

-Абе, Миро, бе! Я кажи нещо?

-К'во да ви кажа, вие нищо не разбирате.

-Давай! Пробвай да ми обясниш!

Вера само се гъбаркаше с мен. Все тая. Ще и обясня, щом толкова иска. Всичко ще и обясня.

-Искам да си взема едно Тайфунче. Ще бъде ултра яко! Струва си само, за да сплаша хората, ако ще. Но аз го искам за друго. 'Щото е много красива машина. Имам предвид - направо като скулптора от бъдещето е! И да летиш с една такава красива птичка сигурно ще е ултра куул. С едно произведение на изкуството. Мисля, че тогава долни копеленца като вас, няма да ми се подиграват, сеш'се. Ами ще си казват "уау". И работата е там, че аз ще съм толкова високо над тях, че хич няма да ми дреме дали си казвате "уау" или "бау". Ще си летя и ще усещам хората да треперят под мен. Кой от кеф, кой от респект... от страх също. Ей така искам да съм!

Страх ме беше да вдигна поглед, за да им видя реакциите, 'щото си знаех, че тези ограничени копеленца пак щяха да ми се изсмеят. Но явно бях казал нещо зверски умно, и аз не знам, защото Вера ме гледаше с една такава усмивка, а Петко пушеше някак по-мрачно проклетата си цигара и следеше бързите си крачки с поглед.

-Миренце! Леле, Миро! Ти си голям шемет, бе човече! Ето ти! Заповядай! Я го измъкни от ключовете, че ще си счупя нокътя. 

И гледам Вера имала ключодържател  Еврофайтър Тайфун, батка. И се мъчи такава да махне връзката ключове и да ми го даде. Майко, толкова се изкефих! Направо не бях на себе си. 

-Верче, ама ти сериозно не си като другите, бе! Наистина ли ми го даваш това?

-Да, за теб е. Само го раздели от връзката, че гледай к'во става...

Разделих го аз и направо щях да я целуна, ако не беше на Петко момичето. Имам предвид, не че беше неговото момиче, ама в нашата компания така се водеше. Морал, сеш' се.

На БФ ни чакаха. Петко отиде да вземе джама, аз останах с Вера малко встрани, за да не я забъркваме.

После Петко дойде с победоносна усмивка.

-Вера, я дай един учебник от чантата и гледай какво ще се случи!

-Няма да чертаете на учебниците ми. Аз трябва да тръгвам.

-Къде хукна? Тъпото ти гадже няма да колабира без теб.

-Знаеш ли какво, скучни сте когато сте друсани. Не ми се занимава с филмирани хора, ясно. Тръгвам си.

Мен ми стана малко гадно такова за нея, 'щото виж тя не е лош човек и искаше малко да се разсея с нас, а ние все бързаме да се направим. А аз знам, че ти като не си взел нищо, е адски тъпо само да гледаш хората. Ама пък много ми се чертаеше и я оставих да си тръгне. После с Петко чухме някви кучета да лаят и женски писък. А си беше мрак и ние се паникьосахме такива. И тръгнахме в посока на писъка, за да видим дали не е Вера. Или която и да беше, да я спасим. И гледаме зад БФ пораснала няк'ва гора. За отрицателно време. Нечовешко! И в гората вълци със светещи жълти очи. И  Вера, обградена от тази глутница, пищи като да е обезумяла. Но аз викам на Петко, че няма страшно, ще я спася, 'щото нали имам Тайфун. Тръгнах към Вера, вълците я хапят вече. Аз решен такъв, Петко след мен и той и крещи "нападай, копеле!" и аз вадя ключодържателя и чак тогава осъзнавам, че това не е истински самолет, ами играчка, сеш'се. А вълците вече глозгат краката на Вера, някакъв ужас. Петко реве. Аз също ревнах. И нищо не можем да направим. Както със собствените си животи. Сякаш винаги сме имали само едно малко мижаво копие от онова, за което сме мечтали. И то и него сме го получили даром от някоя чужда мацка, дето случайно е била при нас, но по принцип не е официално част от тайфата.

Събудих се свит на топка на пейка до БФ. До мен Петтака спи. Също свит. Гледам в ръката ми ключодържателя от Вера. Петко се размърдва.

-Имах много кофти трип, Миро!

-И аз, Петтак.

-Понякога просто ми се иска да спра с тези неща вече, но после ми се вижда много късно.

-Никога не е късно.

И двамата се шашкаме такива. Гледаме Вера.

-Ти какво правиш тук, бе?

-Чух виковете ви и се върнах да видя к'во става. Преди това някакви кучета бяха се озверили и помислих, че сте ги дразнили и сте сгафили нещо. Взех ви вода и ви доведох до пейката, 'щото се варгаляхте в някакви храсти, очевидно не бяхте тук вече. Не помните ли, бе?

-Нищо не помня, мамка му. Копеле, ти помниш ли, бе?

 Само дето и аз не помних такова нещо. Помних друго. И честно казано  ми писна да не помня. 'Бал съм го, колко е късно!

-Станало два часа след полунощ. - казах - Трябва да те прибираме, момиче.

-Аре!

И тръгнахме. Петтака изглеждаше нещо необичайно тъжен. Поне Вера беше още чиста.