Когато бях дете мислих за Апокалипсиса като за внезапно, романтично и в крайна сметка обратимо събитие. Представях си го често като нашествие на злонамерена извънземна раса, велик библейски потоп с гигантски цунамита, сблъсък на Земята с комета, водородни бомби активирани по повод Третата Световна Война, нов клас смъртоносен вирус, враждебна хищна свръхпопулация на насекоми и прочие. Накрая неизменно се спасяваха някакъв минимум хора, които даваха началото на един нов по-добър свят.

- Госпожо Президент, извинете за безпокойството, но посланиците помолиха да Ви напомня...

- Разбира се, Маргарита. Незабавно след като взема решение, ще се явя в заседателната зала. Благодаря!

Секретарката ми се извини още веднъж и напусна кабинета. Отново тишина. Като изключим гласовете в главата ми. Колко точно време беше необходимо, за да решиш съдбата на страната си? Какъвто и да беше отговорът, аз нямах толкова. Трябваше да сляза в заседателната зала и да отхвърля или приема договора още преди час. А това е твърде много време, когато си сигурен, че след пет дни идва краят. Истински непоправим край на света, придружен с бавна мъчителна смърт. Смърт в агония и борба до последна капка питейна вода или бърза безболезнена смърт без битка? Трябваше досега да съм взела решение, но разумът ми си противоречеше с емоциите, както винаги.

Първата жена президент на тази малка изстрадала Източноевропейска държавица. С това ли щях да остана в историята - човекът, който размени всички държавни запаси храна и питейна вода срещу силна отрова, в количество достатъчно да избие цялото население?

Но нямаше да има история. Въпреки това наивното ми нежно женско сърце вярваше в онзи 0,001%  шанс човечеството да се спаси. Как се докарахме дотук е безполезен въпрос, но ме измъчваше безкрайно. Как успяхме да замърсим всяка капка вода на планетата и как не ни хрумна по-добро решение от химически пречистена бутилирана питейна вода, за чието производство се изразходваха толкова много ценни ресурси? Как позволихме криминализирането на нерегистрирано земеделие и допуснахме децата ни да бъдат пълни невежи в отглеждането на какъв да е растителен вид? Как се случи така, че забранихме алтернативните източници на електрическа енергия и се оставихме да зависим от конвенционалните? 

Видеофонът се включи. Посланикът на Америка искаше обратен отговор. Натиснах червения бутон и завъртях на 180 градуса стола си, така че да гледам през прозореца. Хората вън преживяваха просто поредния делничен ден без да подозират какво ги очаква. Те притежаваха щастието да не знаят за Слънчевото изригване, което щеше да промени магнитното поле на планетата дотолкова, че дори в Лондон щяха да видят Северното сияние. Могъщо футонно изригване, което щеше да остави цялата планета без електричество за месеци, дори години. Щяхме да се върнем в Пределектрическата епоха, но като зависими от електричеството същества, неспособни да оцелеят повече от седмица-две при тези световни запаси, разпределени по равно на човек. 

Затова първите три информирани по въпроса големи страни организираха таен съвет, в който решиха, че всяка свободна по-малка държава трябва сама да реши дали ще предаде запасите си от храна и вода за осигуряване на тестово подбрани индивиди, в замяна на бързодействащи смъртоносни таблетки (по една на глава от населението), или ще ги разпредели по някакъв друг начин. А моята държава разполагаше с много малко, крайно недостатъчно количество питейна вода и храна, достатъчна за може би три седмици. Нямаше време за обмен на храна и вода с други страни. Нямаше и много смисъл. Държавната хазна за първи път от 1700 години беше пълна, но парите нямаха никаква стойност в тази ситуация. Ако приемех договора, щях да помогна на малко на брой неслучайни хора и представители от животинския и растителния свят, но щях да оставя гражданите на моята държава без никакъв избор. В случай, че отхвърля предложението, подбраните индивиди щяха да разполагат с малко по-малко запаси, а населението на страната ми щеше да оцелее вероятно за по-малко от месец в своето мнозинство, но по това време щяха да се водят средновековни битки с хладни оръжия, зъби, подлост и нокти за последната глътка вода и последния залък храна. Хората щяха мъчително да измрат...

Секретарката нахълта в кабината ми и ме стресна. Беше много задъхана и не можеше да се изкаже. Успокоих я, че всичко е наред и обещах веднага да сляза в заседателната зала. Маргарита имаше отчаяния вид на подчинен, който трябва да предаде на висшестоящия новина, която определено няма да му хареса.

- Посланиците казаха, че имате пет минути преди полета им, госпожо Президент.

- Точно, колкото ми трябват! - станах спокойно от мястото си и отидох при Маргарита, потупах я по рамото приятелски и я изпратих до вратата на кабинета си, огледах се в огледалото, поднових си червилото и съвсем спокойно се запътих към залата, в която посланиците на трите най-могъщи страни в света ме очакваха от вече почти два часа. Сърцето ми туптеше толкова силно, че чувах пулса в ушите си. Външно бях безкрайно спокойна. Когато отворих вратата на залата, посланиците тъкмо се изправяха от местата си и се готвеха да тръгнат. Видяха ме и понечиха да се върнат по местата си с пуфкане и явно недоволство. Гледаха обидено. Усмихнах им се топло и се извиних за закъснението. Пожелах им приятен полет и благодарих, че тези огромни държави са уважили правото на избор на всяка малка страна в света. Похвалих ги за великодушната постъпка още веднъж с други думи и ги изпратих. Решението ми беше емоционално и неразумно. Крайно нерационално от моя страна. Някакъв майчински инстинкт у мен се обади в последния момент. Трябваше да закрилям народа си като орлица - това е разликата между жената и мъжа на ръководен пост. Хората неслучайно ми бяха гласували доверие. Предпочетох неравностойната битка с жаждата, глада, липсата на жизненоважни ресурси, пред предрешената съдба. Запътих се към кабинета, за да подготвя най-тежката реч в живота си. Най-тежката реч въобще. По пътя нагоре още чувах гласовете на възмутените посланици.

***

- Госпожо Президент, племето от крайбрежието праща благословия и мляно жито за планинските племена и Съвета. В замяна моли за сирене.

- Предай им благословията на Съвета, Маргарита! Благодари им и прати вестоносец до планинското племе на Кирил. Те имат диви кози, да пратят калъпи сирене на крайбрежните племена. 

- Да, госпожо Президент.

Маргарита затвори вратата на кабинета. Получих усещане за дежа вю. Спомних си как преди 20 години взех най-важното решение в живота си и спасих една голяма част от гражданите на страната ми. В ден днешен думата гражданин беше непонятна за децата. Науката пострада жестоко след слънчевото изригване, което остави планетата без електричество. Училища имаше и децата бяха грамотни, можеха да смятат и знаеха основни научни факти. Страдахме от нелечими на този етап кожни болести заради токсичната вода, но поне бяхме живи. Средната продължителност на живота по последни данни падна до 32 години. Цяло чудо е, че навършвам 63 този месец. Животът в Следапокалиптичната епоха е много труден за понасяне физически и много лек емоционално. Засега хората живеят в хармония. Очакват срещата си с Избраните индивиди и се надяват на подкрепа от тяхна страна. Нямаме информация дали има други оцелели в света, но вярваме в съществуването на Избраните. Щом ние оцеляхме с толкова малко ресурси, то те със сигурност са живи.