Всеки знае разликата между двете - тънка, нежна и чувствителна, като стена на сапунен мехур. Любовта и омразата. Прескачаме от едната страна на другата, както ученичка в първи клас прескача въже. Понякога неуверено и се препъваме, друг път със замах и пренебрежение. Едва ли на някого е било лесно да се научи, но когато свикнеш с подскоците, всичко се превръща в отмерени тактове - раз-два. Независимо дали си въртял въжето или си бил в ролята на този, който подскача, играта е една и съща, правилата са непроменени и древни като човечеството.

Странно е как механично превключваме чувствата си от "включено" към "изключено", някак с лекота преминаваме в точно противоположното на онова, в което до вчера сме се клели. Как разбираш кога точно да минеш от страната на мразещия, след като до вчера си бил в ролята на обичащия, така и не разбрах. Аз играя пасивно, в ролята на жертва, често и наблюдател. Активните в случая са обекта на разсъжденията ми, тяхното шизофренично и неубедително поведение напоследък силно ме вълнува. 

Така и не стигнах до някакъв приемлив отговор. Обяснявам си всичко с лицемерие и злоба, злоба и лицемерие, по простата причина, че когато аз заобичам, чувствата ми остават непроменени, докато биват споделени, а след това ги оставям спокойно да умират в мир и приятелско безразличие. Колкото и разочарована да съм оставала, обикнала ли съм веднъж, обектът на чувствата ми винаги е оставал в паметта ми поне като познат, към когото храня само най-добри чувства. Затова по-скоро съм склонна да вярвам, че онази следлюбовна омраза, е някакъв  вид защитна реакция. И в основите си е чиста обич.

Естествено всеки сам знае за себе си.