Искаш да обичаш хората и те да те обичат. Искаш да ги прегръщаш, да им се усмихваш, да им помагаш, да се радвате заедно. С цялото си сърце. Искаш да погледнеш някого в очите и да му дадеш от своята светлина. Но не става и не става. Благодаря. Моля. Хубав ден. Майната ти. Може би е карма, казва ли ти някой? Толкова често ти се случва това, толкова често. Свикваш да вървиш забързано с поглед в земята, с ръце в джобовете. Сив асфалт, сив поглед. Всъщност хубав сив поглед, но какво значение има, нали никой не го вижда.

Търсиш отчаяно начин да пообщуваш с останалите, но май са ти свършили силите. Ако някой първи те заговори, побягваш. Защо си такава, защо? Трябва ли пак да се учиш на "Искаш ли да бъдем приятели", като в детската градина? Как се върши "добро"? Ти толкова много искаш да вършиш "добро"! Защо все не ти се получава...

Снощи сънува учителката си по английски от гимназията. Тя ти говореше нещо, какво ти говореше? "Овладей страстите и обичай себе си. Уважавай се. Само тогава ще си способна да вършиш добрини, да бъдеш обичана и ти да обичаш останалите. В началото е любовта към теб самия, след това идва любовта към ближния. После всички ще видят светлината и промяната в теб и сами ще те потърсят, за да те дарят с обич...". Такива неща ти каза тя. На сън. Считай го за съвет от подсъзнанието.

Но ето ти овладя страстите си и се научи да обичаш себе си. Уважаваш се. Да, така е. Но къде е тази обич на другите? Защо те все грешно тълкуват твоята и не я възприемат? Математическата логика в теб се обажда. Когато прилагаш вярно един закон, получаваш очаквани резултати. Следователно би трябвало да си сбъркал някъде. Къде си сбъркал?