Лош ден и лошо време, погледнато с прилично лошо настроение всичко изглежда мрачно. На кой му пука? Ние извънземните имаме суперсили, дори когато сме на мисия на Земята. Моята способност е чисто нова и още не съм я усъвършенствала. Това е, защото 23 човешки години се равняват на 7 извънземни години. Седемгодишните извънземни са твърде млади, не са се развили и на 50% още. 

Аз навърших 23 тази година и осъзнах, че мога да се изключвам. Това е много полезно за съществуването на Земята. Тук се сблъскваш с повече емоционални разочарования и трудности на ден, отколкото в открития Космос за месец. Наблюдавам хората. Справят се с неуредиците си - имат едно качество, наречено непукизъм. То много прилича на моето изключване, но води до тежки проблеми със социалния статус.

Оня ден обвинявах кораба майка за земната си мисия. После стигнах до извода, че това е просто шанс. Никое извънземно не е подходящо за земен живот и след като всички са еднакво неподходящи, теглят жребий при раждането. Такъв ми бил късмета - в следващото си прераждане ще съм на Розовата планета, ако е рекла вероятността.

А Розовата планета е мястото за мен. Учих за нея в предното си прераждане, което е една съвсем друга тема, и още от тогава мечтая за нея. Втори живот на празни надежди... 

Та в тази планета жителите са направени от розово слънце. Добре, де! Не са. Изградени са от особени футони, които очите ни възприемат нежно розови на цвят. Лъчи са. Никога не напускат планетата си и едновременно с това все са на безкрайно пътешествие. Ако земляните наблюдаваха Розовата планета, биха я объркали със звезда. Глупави земляни - за тях всичко е такова, каквото изглежда. Глупави и грозни. Не само на външност, отвътре имам предвид. Заразих се с тяхната емоционална мръсотия. Знаете ли как се нарича Земята в галактическата енциклопедия? Мрачната планета. Защото жителите и не греят. Ако го нямаше Слънцето тази малка планета щеше да е необитаема.

***

-Не мога да продължа, аз разчитах за това на някого. Човек на никого не може да разчита!

-Виж.. не ме интересува образованието ти изобщо.

-Ох. Хм. Извинявай, толкова съм обсебена от себе си! Затова се докарах до тук... ужасна съм. Не ставам за човек, аз съм малко семенце в неблагоприятна среда...

-Исках да кажа, че не ме интересува какво се случва с учебните ти проекти, за мен си си ок дори да си продавачка в мол-а. НО! Знам, че са важни за теб, а искам да си щастлива. Затова се стегни и си свърши работата. Знам, че можеш, ти всичко можеш.

И в този момент се изключих. Трябваше да оценя горчилката и сладостта в ситуацията. Ако бях човек, щях да оставя и това като емоционален товар, да го пренебрегна, докато не ми се излее един ден, а сега просто да си продължа проекта. Но аз си имам дарба. Оставих се да ме залее хладния космос с мастиления си цвят. Ако ме види човек в този момент, би си помислил, че съм заспала. А аз бях някъде много далеч. Пътувах с футонното си тяло и мислих над всички мои земни приятности и неприятности. Оценявах ги. Тогава разбрах, защо Галактическия съюз не е унищожил тази безполезна, технически и духовно изостанала планета от провинциалната част на Млечния път. Защото само тук емоциите са възможни с такава сила. Как би разбрал щастието, ако не си познал болката?

Включих се в 01:48 земно време. Продължих с проекта си. Започнах на чисто. Както обичайно правя след срив.