Светът е толкова малък, че ни среща! Кой би си помислил - аз и ти? Преди четири-пет години дори не се познавахме. Но всичко е хубаво и расте, чувствата стават по-силни, по-плътни, по-трайни, по-мили... Не съм наясно в дълбочина с теорията за Големия Взрив, но знам че в нея доказваха, че пространството непрекъснато се разширява. Може би затова моят свят изведнъж започна да расте и неусетно разстоянието между устните ни достигна близо петстотин километра. Ти навярно знаеш, че любовта е донякъде химия и се досещаш, че на такива дължини не биха издържали и най-влюбените феромони. Няма значение, ние  се изправяме срещу времето и мястото, срещу обстоятелствата. Почти вярвам, че те са наши тайни приятели и сега само тренират волята ни. Реши колко точно ме искаш, защото аз знам за себе си. Аз ще скатавам последната  си дневна усмивка за нашето нощно телефонно обаждане за "лека нощ". Ще ставам сутрин с мечтата си, ще изграждам себе си около нея, за да стана още по-добра за теб. Ще бъда изцяло твоя, дори когато единственото, което мога да си спомня добре от последната ни среща, са очите ти. Нали помниш посланието на последната ми картичка: "Като деца в гора ще се изгубим,/ щом за ръка със теб не се държим..."? Е, остави го, забрави! Няма значение! Все едно нищо не съм казала! Защото сега съм силна и вярвам в нас. И няма нужда да ми държиш непрекъснато ръката, за да не се/те изгубя. Не непрекъснато, съвсем не.

 Но когато имаш възможност, обещай да идваш, за да ми подържиш за малко ръката. И аз ще идвам понякога, за да подържа твоята.  

 А един ден всичко ще си дойде отново на мястото. Както оня ден и даже много по-близко, вкъщи.