Една подчертано женска история

Дрехи, дрехи, дрехи... Толкова много дрехи! И никога не намираш нещо подходящо за повода. Факт. Друг път би отложила срещата с ден, за да има време за покупки, но сега...

Холограмният екран на нанофона и се активира. Кратко писмено съобщение, спокойно. Щеше да го чете по-късно. Първо трябваше да реши какво да облече довечера на партито за Края на света. Още не беше набелязала нищо, а вече беше следобед. Събуди се късно днес, защото беше плакала до сутринта.

Физиономията на Главния Говорител и циркулярното съобщение, което всеки човек на планетата беше получил снощи в десет и десет местно време  на майчин език, бяха сигурно запечатани в съзнанието и. Сигурно запечатани, защото учените наскоро доказаха една ексцентрична дори за времето си полуокултична теория за Общото вселенско съзнание. Оказа се, че след физическата си смърт всеки висш примат се включваше в едно концентрирано заредено кълбо от памет чрез съзнанието си. И това беше всичко! Доста по-добре от нищо, но както и да го погледнеш, там път и избор няма. Просто се разтваряш.

Затова бяха решили да си създадат хубав последен спомен. Тя, бившият и още няколко човека без особено значение. Щяха да отидат на партито в Музея на НЕкомфорта. Вход свободен и безплатно пиене.  И то в музей! Този представляваше по-скоро архитектурна експозиция на непрактичната мисъл.  Сградата беше нарочно наклонена, плочите вибрираха, когато тежките електромобили минаваха по улицата вън, колони изникваха там, където най-малко ги очакваш, необезопасени отвори по пода, нито един прав ъгъл, най-разнообразна височина на стъпалата от едно и също стълбище... общо взето всичко, което би те накарало да се чувстваш некомфортно. Архитектът беше отнесъл много подигравки, преди да намери проектант,  който да се съгласи с концепцията и дори да допълни няколко нови идеи. Знаеше това, защото беше участвала в проекта. Тогава се запозна с бившия си приятел. Излязоха няколко пъти след работа, после тя го покани в дома си и докато се усети той вече се беше пренесъл при нея. Започна да охладнява, една вечер и каза, че „да, тя изглеждала относително хубава, но даже най-неприятната на вид жена предизвикавала повече желание у него“. Затова и следващият път, когато опита да влезе в апартамента, не се изненада, че сензорът не разпозна пръстовите му отпечатъци. Отиде до рецепцията и си взе багажа.  Не я потърси повече.

До вчера. Обади и се непосредствено след циркулярното съобщение. Вероятно беше самотен и явно не искаше да умре в самотата си. Покани я да излязат вечерта, после всички участвали в проекта за Музея получиха VIP пропуск за парти. Колко удобно!

Сега оставаше само да избере обувки, защото вече набеляза къса рокля в цвят малина. Можеше да обуе нещо ниско и удобно, за да не се препъва по пътя по време на самата катастрофа... би могло да стане напечено и да се наложи да тичат... Все пак реши да се изкачи на високите си обувки. Така и не ги беше слагала откакто ги купи. Ако се наложеше да бягат, просто щеше да ги събуе и да продължи, като в стар стар комикс.

На излизане си спомни за съобщението. Активира нанофона.

„Да се видим малко по-рано :)))“

Нямаше смисъл да отговаря и без това вече беше късно, беше късно дори за първоначалната среща и най-вече беше късно за тях. Бяха минали три години от раздялата им.

Известно беше, че Кометата ще удари Земята малко преди единадесет вечерта. Вече минаваше десет и половина. Тя беше останала сама с него на наклонената тясна тайна тераса на осмия етаж. Водиха разговор вяло, колкото да не се оставят на тежки мисли. Всеки си припомняше живота на лента. От Музея им раздадоха таблетки силна отрова на влизане за всеки случай.

-Може ли да те целуна? Не съм целувал жена след раздялата ни... аз се посветих на работа и времето някак...

Не му отговори. Наведе се и го целуна. Доплака и се. Защо бяха изгубили толкова време? Защо трябваше да чакат най-последния момент на света?

Тогава небето стана червено, задуха вятър и цялата Земя затрепери. Сградата се беше превърнала в някаква адска ърбан люлка, някаква кула от криворазбран увеселителен парк. Започваше се! И скоро всичко щеше да приключи.

 Той хвана ръката и, а тя се дръпна като опарена.

-Не, това не е нашата любовна история, а Краят на тази планета. Дръж се мъжки!

Заради него беше прекарала последните си години като незряло момиче с разбито сърце. Искаше да си отиде като силна независима личност.

Миг преди невероятния край той успя да погледне към нея и да кимне в съгласие. Очите и гледаха към небето въпреки, че там нямаше нищо освен прах, пепел, трески и дим. Тясната тераса, проектирана без парапет се отскубна и полетя някак безгравитационно, а безжизнените им тела се отлепиха от плочата и въздушното течение ги понесе към нищото.

***

Не си го беше представяла толкова... сладко! Като късна полудрямка след много много тежък ден. Носеше се леко в пространството под действието на някаква непозната сила и сякаш беше придобила нова сетивност. Усещаше всичко по-многоизмерно. Черпеше от останалите съзнания информация дълбоко в същината, осъзнаваше я и я преживяваше. Различните съзнания имаха различен заряд, но дори най-тъмните изпитваха странен възторг, неизчерпаем. Възторг около теб и в теб. Хармония и всички същества в нея. Вселенски мир – наситен и едновременно с това пуст. Колко беше хубаво! Животът сякаш едва сега започваше! Разминаваше се със съзнания от друг град, друга държава, друга планета, друг свят и черпеше от тях без езикова бариера, без граница. Тогава усети зов и нещо я завихри в негова посока. Позна го още преди да се слеят. И му се отдаде завинаги.