То е по-силно от теб, но паразитира в тялото ти, така че се оказва пряко зависимо от здравословното ти състояние. Колкото по-добре се чувстваш ти, толкова по-нахално става то и толкова по-обсебващо започва да бъде. Будиш се сутрин в добро настроение и "Ха! Кой още бил тук?!". Изненада! И започва да се гои с твоето щастие, ама ще се пръсне, казвам ти, оглозгва всичко до последната срамежлива усмивка за "здрасти". Опасна работа!

Оня ден го излових да тършува спомените ми. Ама направо като мозъчен тумор е! Е, да пази Бог и това не е шега работа, ама все пак пред рак го предпочитам. Та ядеше от най-милите ми спомени като старателно заобиколи раздялата с първото ми гадже, прескочи няколко истерични скандала вкъщи и прояде всичко като дантела до онзи изпит по железопътно строителство, 'дето никога няма да го забравя. 

- Що за твар си ти, бе?! - му викам, а то се пули недоумяващо и сигурно се чуди на свой ред "Тая пък к'во си говори сама в огледалото?!".

Ама не мога да я оставя аз така тая работа, бе. Колко години търся себе си, колко трески издялах, колко чепа старателно отстраних и замених със здрави парчета... Стигнала съм до пилата, ще се пиля! Ако го оставя това да живее в мен, ще ме унищожи, на пух и прах ще направи.

- Имаш ли си име ти? - му викам и то взе че този път отговори.

- Имам.

- Ха тааакааа! Е, кажи какво ти е името, бе гад мръсна!

- Ще кажа.

И пак млъкна. Е, то това не е с ченгел да му вадиш думите, ами направо с пинсета да ги отскубваш! Една по една.

- Казвай де! Колко ще те чакам аз тебе?!

- Мога да кажа името си в момента, но по-късно то ще е друго. Да ти го съобщавам всеки път, когато го сменям ли или да ти кажа едно общо определение за себе си?

- Как така общо, бе? Колко общо?

- Например, ти се казваш Стела, но по-общо казано си жена, още по-общо дефинирано си човек

и пр.

- Ама аз не се казвам Стела.

- Знам, просто давах  пример.

- Добре, де! Дай общо името си!

- Най-общо аз съм чувство.

- И какво ти е името в момента?
- Няма смисъл, след миг ще е друго. Ярост. Сега не. Ярост. Не...
- Ох, така не става! Спри! Представи се. Обясни си ролята, мамка ти!
- Целта ми е деструктивна. Аз съм букет от самоунищожителни чувства от гледна точка на  гостоприемника. Гостоприемника в момента си ти.
- Предполагам аз кой е гостоприемника. Искам да изчезнеш. Значи ето така се разбираме: давам ти два дни да си намериш нов гостоприемник, тук си нежелан.
- Не може.
- Как така не може, бе?
- Не зависи от теб.
- А от кого зависи?! Ти в мен ли живееш или какво?
- Адаптирам се бързо в негостоприемна среда. Превръщам се в изкушение или нещо друго.  Има само един начин да ме потиснеш, но по никакъв начин не можеш да ме победиш. Единственият начин да ме унищожиш напълно е физически да унищожиш себе си.
- Кажи ми тогава как да те потисна и да се свършва веднъж завинаги!
- Не мога да ти кажа, това нарушава законите.
Вече се отчайвах. А как да не се отчайвам?! Стоя с кръгло огледало с дръжка в ръце и си говоря сама, повишавам си тон даже, шантава работа!
- Сега се казвам Отчаяние. Самосъжаление. Отчаяние...
- Млъкни, млъкни! - извиках, а онова започна да ми се смее в лицето. Ех, как мразя да ми се смеят в лицето! От дете го мразя това, просто откачам, губя контрол, това е. - Какво ми се хилиш, бе?! Ти на мен ли ще се хилиш? Кое ти е толкова смешно?
- Че през цялото време се казвах и Лудост. Раста с този твой подход, не виждаш ли? Ох, добре. Ще ти дам един жокер как да ме потиснеш, че  си трагичен случай.
Хич не ми хареса, че онова ми дава диагноза без да съм я искала, но пък няма да откажа тъпия му жокер, ако ще ми помогне.
- Кажи жокера, хайде!
- Много е просто. Спри да си говориш сама в огледалото, патко такава!

И се освестих изведнъж. Оттогава разсъждавам върху случката, така да се каже. Стигнах до извода, че единствения начин да го потисна е да тренирам волята си. От няколко дни насам съм добре. Е, поне не съм си говорила сама в огледалото. И това е нещо все пак.